Освен това Ханзен ме предупреди, че сигурно там ще има тълпа журналисти и фотографи.
Горкият Филип, казвам си аз. Винаги е успявал да избегне пресата, винаги е мразел да го снимат и разпитват. По принцип оставяше на другите да поемат приемите и срещите с пресата за фирмата. Ако може да се вярва на моята свекърва, той още от дете се е страхувал от фотокамери. Винаги ми е харесвало, че Филип не искаше да бъде публична личност. Че нямаше негови фотоси с фалшива усмивка, стискащ ръцете на политици и инвеститори. Че той по принцип принадлежеше само на мен, на мен и на своята работа. Дали ще бъде другояче сега? Дали ще ни обсаждат, разкъсват, дисектират?
Усещам как ръката на Лео търси моята. Той гледа през прозореца. Само ние двамата. Аз дори вече не познавам друг вид живот. Може би трябва да му се насладя още малко.
А после отведнъж, подобно на мираж, пред нас изниква Хамбургското летище. Пристигаме.
13
Понякога светът изглежда като кулиси. Излизаме на пистата за кацане. Дявол знае как Ханзен е издействал разрешение за това. Малкият частен самолет с Филип и придружаващия го екип на борда ще се приземи встрани от нормалния трафик на големите авиолинии. Всички се потят, а аз зъзна. Прокарвам пръсти през късата си коса. До мен Лео възбудено подскача, той обича самолети. При тази гледка аз въпреки напрежението успявам да се усмихна. Благодарна съм, че мога оттук да проследя кацането на самолета, игнорирам, доколкото мога, факта, че освен нас на пистата са заели места и близо дузина представители на пресата. Не е важно. Всичко това не е важно.
Повтарям си наум още веднъж изреченията, които съм си подготвила. Но изведнъж тук и сега те ми се струват някак фалшиви и престорени като редове от монолог. Но иначе какво да му кажа? Сещам се за тазсутрешния ми разговор с Лео и решавам да последвам своя собствен съвет и просто да кажа какво чувствам.
Хубаво е, че пак си тук, казвам си.
Да. Това звучи правилно.
Хубаво е, че пак си тук.
Повтарям си беззвучно изречението като мантра — заклинание за щастие.
— Добре ли сте? — пита Ханзен, а аз кимам.
Не знам защо в последните дни всички постоянно ме питат това. Мириам, Мартин, госпожа Тайс, дори Лео. Мъжът ми е жив. Естествено, че съм добре!
Всички мълчим, мотаем се, не знаем какво да кажем.
— Ето там — обажда се до мен Ханзен и посочва към небето.
Проследявам погледа му и виждам приближаващ самолет.
Хващам ръката на сина ми, двамата се взираме срещу машината.
Хубаво е, че пак си тук, казвам си, докато самолетът се наклонява за кацане.
Той се приземява, профучава като стрела покрай нас по пистата, почти спира. Сетне пак потегля, бавно, непоносимо бавно се насочва към нас. После намира коректната си позиция за паркиране и спира. Опитвам се да различа нещо през малките прозорчета, което, естествено е идиотско и невъзможно. Но знам, че там някъде вътре е Филип, и това е всичко, което трябва да зная.
Хубаво е, че пак си тук, казвам си. Хубаво е, че пак си тук.
Стоим там безкрайно дълго. Така поне ми се струва, но дори Лео не напира и не мрънка, той също само гледа напрегнато.
После вратата на самолета се отваря. Безкрайно бавно. Сърцето ми почти спира, забелязвам, че стискам зъби толкова силно, че челюстите ми пукат. Опитвам се да ги разтворя, не успявам. Ето ги. Показват се хора. Филип, къде е Филип? Прибирам зад ухото си несъществуващ кичур коса. После на вратата се вижда първото раздвижване. Аз се вцепенявам цялата, а около мен избухва адът. Буря от светкавици, викове, блъсканица, побутвания, към мен също са насочени камери, фотографите подвикват и на мен. Аз ги игнорирам напълно, държа сина си за ръка, погледът ми е насочен към вратата на самолета, сега няма да пропусна това, няма да пропусна този момент, в който Филип ще излезе от тази врата, ще се върне в живота ми. Погледът ми е вторачен във вратата на самолета и след като за един кратък момент не се случва нищо и аз вече си казвам, че всичко е било само заблуда и че е имало някакъв страшен провал и че Филип изобщо не е в този самолет и че самолетът е празен, няма пилот, няма екипаж, нито пътници, а е един призрачен полет… точно тогава то се случва. Един след друг от вратата излизат няколко души и се спускат към пистата. Усещам как пулсът ми се ускорява все повече и повече. Те идват. Висока русокоса жена в черен костюм, след нея тъмнокос мъж в джинси и сако, после около шейсетгодишен мъж в сив костюм, след него странна жена на неопределима възраст с къса сламенобяла коса, сетне една стюардеса, после още една и още една, после мъж и жена, и двамата с пилотски униформи. Нервите ми не издържат повече. Къде е Филип? Опитвам се да дишам съвсем спокойно, докато малката група хора стъпва на пистата, казвам си, че съм чакала седем години и мога да понеса още няколко секунди повече. Почти не забелязвам как виковете на фотографите и журналистите стават все по-силни. Вътре в мен, в окото на бурята, е спокойно. Игнорирам хората наоколо, игнорирам групата, която идва насреща ни, погледът ми е насочен към вратата на кабината.