И тогава то се случва. Гледката е толкова банална, толкова всекидневна, че в първия момент дори не проумявам какво означава. Вратата на кабината се затваря. Стълбичката бива откарана встрани.
Сбръчквам чело. Някой е затворил вратата на кабината. В това няма смисъл, няма смисъл, това е самолетът, който трябваше да докара Филип, обаче Филип все още не е излязъл, а сега някой затвори вратата и някой откара стълбичката и как тогава ще излезе Филип от този проклет самолет? Взирам се в затворената врата на кабината. Филип го няма. Филип го няма. Филип го няма.
Някой ме хваща за лакътя, усещам докосването съвсем слабо, но въпреки това се стряскам. Малката група е стигнала до нас. Насила отлепвам поглед от вратата на кабината и го насочвам към хората пред мен.
Къде е Филип?
Защо не е бил на борда?
Какво е станало с него?
Случило ли му се е нещо?
Не може да му се е случило нещо, така не става, не и след всичко, което беше досега, не и след всичко, което той преодоля.
Тъмнокосият мъж и високата руса жена са вече почти до нас. Някой ми казва нещо, аз не го разбирам, едва сега забелязвам шума и хаоса около нас.
— Ето го — повтаря този някой до мен.
Не разбирам какво иска да каже, проследявам погледа му сащисана, объркана. Виковете на фотографите стават по-силни, господин Петерсен, господин Петерсен! А аз все още не разбирам, понеже господин Петерсен — това е Филип, госпожа Петерсен съм аз, загубих моминската си фамилия в една хазартна игра на „камък-ножица-хартия“ малко преди нашата сватба. „Господин Петерсен, господин Петерсен!“ — реват журналистите. И в този миг непознатият мъж с тъмната коса вляво от мен вдига ръка за поздрав, маха за миг към фоторепортерите, сетне вниманието му се насочва към мен. Усещам погледите, залепнали върху мен. Не мога да направя нищо, само стоя. Все още не разбирам нищо. Само усещам, че от мен се очаква нещо, някакво изречение, някаква реакция, изобщо нещо. Но мога само да стоя. В главата ми бръмчи. Тук става нещо ужасяващо неправилно. Адски неправилно. Стоя с повдигнати рамене, сякаш искам да се защитя от някаква буря, която мога да усетя само аз. Онзи някой до мен ме избавя от мълчанието ми, казва:
— Господин Петерсен, казвам се Вилхелм Ханзен. От името на целия екип искам да ви кажа: добре дошъл у дома!
А мъжът казва:
— Много благодаря, господин Ханзен.
Само това. Четири думи.
Гласът му е тих и хриплив. Гласът на чужд човек.
Светът спира. Законите за време и пространство вече не важат. Безтегловност. Гледам в земята и забелязвам, че ходилата ми вече не я докосват, изпъвам пръстите на краката си, търся опора, не я намирам. Вися, напълно без опора. Опитвам се да се вкопча в нещо, но всичко се люлее заедно с мен. Предметите, хората. Отначало съм само на няколко сантиметра над земята, но после отведнъж на един метър, два метра, десет. Махам, греба с ръце и крака, а там няма нищо, за което бих могла да се хвана, нито съпротивление, само празнина. Издигам се по-високо и по-високо, над върховете на дърветата, до ръбовете на небостъргачите, бавно и неспирно, а светът под мен става все по-малък.
После гравитацията се завръща отведнъж, аз падам. Светът стреля по мен, приземявам се твърдо.
Пак стоя тук, на пистата. На краката си.
Непознатият мъж стои пред мен. Поглежда ме с очакване. После, след като аз не давам признаци на реакция, той пристъпва мълчаливо към мен, движенията му са ръбести и като на робот. Изобщо не прилича на човек, мисля си аз, действа като автомат! И той ме притиска към себе си. Изпъхтявам уплашено, понечвам да се отдръпна, но не мога да се движа. Като парализирана съм. Непознатият не ме пуска.