Вторачвам се в лицето на мъжа, застанал тук пред мен, търся някакъв знак, че го разпознавам, не намирам нищо. Не е фактът, че Филип беше висок и атлетичен, а този мъж е малко по-висок от мен. Не е и брадата, покриваща бузите му, така че не бих могла да кажа дали има трапчинки, каквито имаше Филип. Не е дори странният начин, по който се движи този мъж. Очите са. Очите, на които липсва всякаква топлина и които са много по-тъмни от онези, в които се влюбих през 74-та, преди толкова много години. Косата на тила ми настръхва. Колкото и изтощен да изглежда непознатият, от него струи някаква обезпокоителна енергия.
ТОВА НЕ Е ФИЛИП.
Аз съм в плен на някакъв кошмар. Всичко, което става тук в момента, е толкова странно и гротескно, че мозъкът ми просто не успява да разпознае някакъв смисъл зад случващото се.
Кой е този човек?
Защо ме притиска?
Защо хората го наричат „господин Петерсен“?
Аз тръскам глава като разтревожен кон. Непознатият продължава да ме държи.
Те наистина ли вярват, че това е Филип?
Вече не ми достига въздух.
Те наистина си мислят, че това е Филип.
Какво става тук?
Не разбирам това, какво става, защо той го прави, кой е този човек, никога в живота си не съм го виждала, защо е тук, защо се представя за Филип, как има наглостта да ме докосва и къде, къде, по дяволите, е моят мъж?
Непознатият все още ме държи в ръцете си, аз съм като заклещена в менгеме, сърцето ми се съпротивлява, бие неравномерно, нямам въздух, изпадам в паника, отведнъж ме обзема страх, че този мъж ще ме задуши. Тук, просто така, пред очите на всички.
После той все пак разхлабва хватката си, аз отварям уста да си поема дъх, на ръба на зрителното ми поле се появяват светли точици — като агнозия при инсулт, те се умножават, първи предвестници на приближаващ припадък. Но не, няма да припадна сега, трябва да кажа нещо, важно е, много е важно да го кажа. Мозъкът ми обаче не работи, не мога да оформя ясна мисъл, загубила съм дар слово. Тръсвам втрещено глава, опитвам се да изтръгна от гърлото си своя протест, ала не намирам думите, които биха могли да изразят моя ужас и шок и всички тези въпроси в главата ми. И мозъкът ми казва първото, което ми хрумва:
— Хубаво е, че пак си тук.
А думите, думите, те имат вкус на горчиви бадеми.
Непознатият се усмихва доволно, изглежда съм казала точно това, което е искал да чуе. После той кляка до мен, а аз едва сега се сещам, че все още държа Лео, малката му ръчичка, пареща и влажна, лежи в моята по-голяма суха длан. Лео ме пуска и позволява на непознатия да го вдигне във въздуха. Със сина ми на ръце, непознатият се обръща към пресата. Тутакси честотата на фотосветкавиците се увеличава. Аз съм като в транс, чувам като отдалече как непознатият казва, че се радва да е отново у дома. Благодари на всички за интереса, но се надява, че ще позволят на него и семейството му да се оттеглят в частната сфера, която е нужна, за да се върне в нормалния свят.
Аз се оглеждам. Това някаква шега ли е? Знам, че не може да е шега, никой човек не прави такива жестоки шеги. Въпреки това чакам разкритието, въпреки това се оглеждам. По гърба ми лазят студени тръпки, от тила до долу.
Хората около мен гледат непознатия и се усмихват. Непознатият гледа мен.
Той не се усмихва.
14
Тялото ми отново става много леко.
Оглеждам се отчаяно. Това не може да бъде! Просто не е възможно аз да съм единствената, която забелязва, че това не е Филип! Но в този миг се вглеждам в лицата около себе си — всички тези представители на пресата, всички тези официални лица — и ми става ясно, че тук аз съм единствената, която е познавала лично Филип, която знае как е изглеждал той. Няма дори официални негови снимки, по дяволите!
Краката ми отказват. Спъвам се, едва успявам да запазя равновесие. Не бива да падам на колене тук. Не и пред всички тези фотокамери, пред всички тези хора, пред сина ми, пред Непознатия.
— Всичко наред ли е, госпожо Петерсен? — пита загрижено високата руса жена, която беше и в самолета.
Мозъкът ми се старае да схване ситуацията, в която се намирам, но това не е лесно. Аз стоя на пистата на едно летище. Стоя в окото на един ураган. Около мен цари шум.
Фотографите се надвикват, блестят светкавици от фотоапарати.
Днес трябваше да е денят, в който Филип се завръща.
Но не е. Той все още е изчезнал. Това не е моят мъж. Този човек, който държи сина ми на ръце и привидно изтощен, но доволен се усмихва в обективите на фотографите, а те направо откачат при тази гледка — отдавна изчезналият безследно баща със сина си… това не е моят мъж. А той държи на ръце моя син.