Кожата по цялото ми тяло настръхва, космите ми се изправят, отръсквам се от вцепенението, отново функционирам. Правя крачка към Непознатия, за да взема от него Лео, който и без това е твърде голям, за да бъде носен на ръце — изобщо какво е това, направо е смешно, Лео е на осем години. Точно в този миг Непознатия тъкмо го пуска на земята. Аз дръпвам Лео към себе си, явно малко прекалено рязко, защото той се ококорва изненадано, но никой освен мен не забелязва това, всички погледи са насочени към Непознатия, а мен направо ме влудява това, че хората го наричат Филип. Все още се занимавам с това да подреждам мислите си, когато малката колона, част от която сме ние, служителите от Външно министерство, няколко охранители, един полицай, се задвижва извън пистата, в посока към сградата на летището. Зад нас се блъскат журналистите, няколко фотографи ни задминават на прибежки, за да могат да ни снимат фронтално, докато влизаме в сградата.
Непознатият върви пред мен, разговаря с белокосата жена, която слезе заедно с него от самолета. Аз се оглеждам припряно, съзирам само чужди лица. Къде е Ханзен? Трябва да говоря с Ханзен!
Заобиколени сме плътно от тълпа журналисти, а аз съм дезориентирана, трудно успявам да овладея клаустрофобията си, коства ми усилия да не се задъхам и заедно с това да не изпускам от поглед Лео, който се е отскубнал от ръката ми. Между двамата мъже, които вървят след мен, се отваря малко пространство и аз съзирам сдържаното спокойно лице на Ханзен. Хвърлям поглед към Лео, любезната блондинка, която ме заговори одеве, мимоходом се навежда към него и му казва нещо, но така, както се говори на възрастен, а не на малко дете. Лео й отговаря, усмихва се гордо, той обича, когато с него се държат като с голямо момче. Не мога да чуя какво си говорят двамата, ревът около нас е твърде силен, но с Лео всичко е наред, това е добре. Аз изоставам нарочно, за да стигна до Ханзен, проправям си път към него, избутвам с лакти хората. Мъжете, между които се бутам, ми хвърлят по един объркан поглед, но не казват нищо. Ханзен ме поглежда с повдигнати вежди. Така съм се запъхтяла, че едва говоря.
— Това не е моят мъж! — успявам да изрека.
Ханзен сбръчква чело, а мен за миг ме връхлита детинската мисъл, че сега всичко ще бъде добре и че той ще се погрижи за всичко. Ей сега ще каже, че и той е имал своите съмнения и че ще поправи грешката си.
Ханзен тръсва леко глава.
— Моля? — изкрещява той, за да надвика виковете на фотографите.
Слага длан на ухото си, за да ми даде сигнал, че не ме е разбрал.
Аз си поемам дълбоко въздух, тъкмо понечвам да му изкрещя, че това не е мъжът ми и че всичко е някакво ужасно недоразумение, но в този миг групата, в която се движим, изведнъж се сбутва и спира.
Ханзен сваля очи от мен и аз хвърлям един поглед напред, виждам, че сме стигнали входа на летището, но там са се изпречили група фотографи. Ханзен вдига показалеца си, сякаш за да ми укаже, че ще трябва да се погрижи за това и че веднага ще се върне при мен.
— Чакайте! — крещя аз, посягам инстинктивно към ръката му, стискам я. Той ме поглежда така ужасено, че аз го пускам.
— Това не е Филип! — казвам.
— Веднага се връщам при вас — отвръща Ханзен така, сякаш съм казала нещо съвсем банално, което може да се изясни и по-късно. Сетне изчезва от очите ми.
Аз изругавам тихо, оглеждам се трескаво, установявам, че Лео все още разговаря с милата руса жена. Погледът ми шари наоколо… и неволно среща погледа на Непознатия. Той ме фиксира с очи. Сякаш ток ме пронизва до мозъка на костите. Извръщам се бързо. Виждам, че Ханзен е на входа на летището и говори с фоторепортерите, успял е, входът е свободен. Тръгваме пак. Аз отново си пробивам път до него, достигам го, заедно влизаме в сградата.
— Госпожо Петерсен — казва той. — Всичко наред ли е с вас?
— Не. Нещо не е наред! Това не е мъжът ми.
Ханзен ме поглежда през скъпите си очила и за момент ме обзема чувството, че преглъща една въздишка.
— Разбирам, че никак не ви е лесно с всичко това — казва той. — Вашият мъж е преживял и понесъл доста. Съжалявам, че не можах да ви подготвя по-добре за тази среща.
Сякаш по главата ме удря парен чук. Какво става — той не разбира или не иска да ме разбере?
— Не, вие не разбирате! — казвам, след като се овладявам. — Това не е…
— Моля да ме извините! — прекъсва ме Ханзен. — Една колежка ме вика.
Да не би да бяга от мен?
— Хей! — викам подир него. — Хей! Изслушайте ме!