Той обаче вече е някъде другаде. Аз се оглеждам, установявам, че сме прекосили залата и почти сме стигнали до един от изходите.
— Какво е чувството да сте пак на родна земя? — достига до мен откъслек от разговор.
Главата ми се завърта в посоката, откъдето идва гласът. Виждам, че е белокосата жена, която също беше в самолета, и че тя говори на Непознатия, който твърди, че е Филип.
Не, казвам си. Недейте, това е погрешно.
Някой ме подпира за лакътя. Виждам учтивото лице на русата жена, която говореше така дружелюбно с Лео.
— Какво е погрешно? — пита тя.
Лицето й изглежда открито и загрижено. Мозъкът ми се задейства на пълни обороти.
— Мъжът. — Тази дума е всичко, което успявам да произнеса.
Тя свива вежди.
— Кой мъж?
— Този мъж — казвам. — Този мъж там. Аз не го познавам.
Жената ме поглежда. На лицето й се изписва съчувствие, а в същото време групата, в която все още се движим вкупом, ни пренася през изхода на летището и ни изплюва навън. После жената извръща поглед от мен и започва да рови из елегантната си ръждивокафява чанта.
— Ето ви моята визитка — казва тя и ми подава картончето, което аз механично вземам и прибирам. — Ако имате нужда от нещо, позвънете ми, става ли? Но сега си починете.
— Вие не разбирате ли? — казвам, не, изревавам аз, макар да зная, че би трябвало да съм спокойна, ако искам да ме приемат сериозно. Но съм толкова бясна, че гневът избива извън рамката. — Вие не схващате ли, по дяволите? Това не е мъжът ми! Това не е Филип!
Ревът ми потъва в общия крясък, понеже фоторепортерите са разбрали, че ей сега ще изчезнем, и не искат да пропуснат шанса за една последна снимка. И ако жената действително е разбрала какво й казах, то тя явно не вижда нужда от действие.
Гневът пресича почти напълно дъха ми, отново губя ориентация за секунди, отново търся инстинктивно с очи сина ми, не го съзирам веднага, тутакси ме обзема паника, обръщам се, хвърлям поглед назад към летището, докато в това време групата около мен продължава да ме избутва напред по пътеката и още по-напред, напред. Къде е Лео? Къде е синът ми?
Изведнъж не виждам вече и Непознатия, за няколко ужасяващи секунди си мисля, че най-страшният ми кошмар се е сбъднал, чудовището е дошло и е откраднало сина ми.
— Къде е синът ми? — питам в пространството, никого конкретно, не получавам отговор, сетне все пак успявам между широките гърбове на двамата мъже пред мен да зърна косата на Лео.
Добирам се до него, хващам го за ръка, почти в същия момент стъпвам накриво, ходилото ми се извива, залитам, някой ме хваща за лакътя, днес за втори път ме хващат за лакътя, толкова много хора около мен, съвсем съм замаяна, а къде всъщност е Непознатия, не искам той отведнъж да се появи до мен със застрашителния си поглед, не искам да докосне пак сина ми. А блъсканицата става все по-голяма, после изведнъж усещам нечия ръка в косата ми, ръката нежно, но настоятелно натиска главата ми надолу и отначало изобщо не разбирам за какво е това, съпротивлявам се, опитвам се да се отръскам от ръката, точно тогава обаче мъжете пред мен се дръпват, откриват полезрението ми и забелязвам, че стоя точно на ръба на бордюра, където е паркиран автомобил и очевидно хората се опитват да ни натоварят в колата, и аз им позволявам, защото и без това искам само да се махна, само да се махна оттук, шумът около нас е оглушителен, а блъсканицата е страшна. Усещам как Лео стиска ръката ми все по-силно, всичко това постепенно започва да му идва в повече, нищо чудно, нас направо ще ни размажат!
— Мамо! — обажда се Лео.
Не го чувам, разчитам думата по устните му.
— Всичко е наред, миличък — казвам аз и едва успявам да го избутам на задната седалка на колата, преди нечии невидими ръце зад мен да ме натикат вътре. Едва съм седнала, когато вратата зад нас хлопва, виковете на фоторепортерите долитат вече приглушени в ушите ми. Поемам дъх, затварям очи за миг. Секунда след това колата вече потегля. Когато отварям очи, се вцепенявам. Ние с Лео не сме сами в колата. Завъртам глава. До мен седи Непознатия.
15
Втурвам се в банята и едва успявам навреме. Вдигам капака на тоалетната дъска и се навеждам над чинията. Стомахът ми няколко пъти се свива конвулсивно, давя се, усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Повръщам на талази, със студена пот по челото. Както винаги, когато ми се налага да повръщам, си мисля, че ще умра и че това никога няма да спре и че след съдържанието на стомаха си ще изплюя всичките си вътрешни органи, а накрая — и душата си, и ще остана като празна опаковка, ще се свлека на плочките като гумена кукла, останала с малко въздух.