После най-сетне се свършва, надигам се с усилия и пускам водата от казанчето. Цялото ми тяло трепери, адски ми е студено, дрехите лепнат влажни по кожата ми, едва стоя, така се чувства човек при отравяне.
Оглеждам се. Банята, ярко осветена от падащата дневна светлина, със своя строг бял цвят ми напомня на операционна зала. Понечвам, трепереща, да седна на ръба на ваната, бутвам една нежна колба с шампоан, тя се плъзва и звънко пада във ваната. Шумът ми изглежда неестествено висок и силен, ушите ми пукат, после лявото заглъхва, накрая чувам един висок пищящ тон. Наблюдавам шишенцето как се търкаля насам-натам из ваната, а накрая спира. Пищенето в ухото ми става по-силно, пред мен се пръсват светли петна, а миг след това всичко губи смисъл. Очите ми се щурат безспирно наоколо, опитвам се да разпозная някаква зависимост между нещата, които виждам. Бяло, всичко бяло и гладко. Бели студени плочки. Гладката бяла повърхност на ваната. Бяла мивка. Една бяла орхидея, бели кърпи, бели флакони за течен сапун, бяла завеса пред душа. Само няколко цветни петна. Едно тясно шише, което лежи във ваната и е пълно с течност: сапфиреносиня. Малки очила за гмуркане и шнорхел, неоновозелени. Малка пластмасова фигурка на Дарт Вейдър, наситеночерна. Едно свирещо пате, розово. И аз. Поглеждам надолу. Моите загорели от слънцето крака, които стърчат под бялата ми рокля, черешовочервените нокти на краката ми. Примигвам. Усещам хладната гладка повърхност под себе си, усещам как настръхвам и косъмчетата по ръцете ми се изправят, взирам се в плочките пред себе си. Бялото просветва пред очите ми. Някакъв кран капе, шляп, шляп, шляп, шумът става все по-силен, шляп, шляп, шляп, шляп, но аз не мога да стана и да го затегна, трябва да седя тук и да чакам, докато премине оглушаването, треморът, световъртежът. В носа ми нахлува лекото ухание на ароматна свещ, оставена на ръба на ваната, забравила съм какво миришеше така, ванилия? Лимон? Амбра?
Пулсът ми бавно-бавно се успокоява.
В колата не пророних нито дума. Седях сащисана, неспособна да родя една ясна мисъл. Неспособна да намеря решение за своя проблем.
Лео забеляза, че нещо не е наред, притисна се до мен, може би пък беше просто завладян от чувствата. Баща му. Всички тези чужди хора. Фоторепортерите. Не знаех какво да правя. Как да действам? Какво иска този мъж от мен? Трябваше ли още в колата да го разоблича? Да го изхвърля? Да направя сцена? Но как? В присъствието на Лео, на когото бях набила в главата, че татко си идва, татко е имал тежки години, трябва да сме мили и внимателни с него? Грешно беше да не предприемам нищо, но и грешно да казвам нещо в присъствието на Лео. Просто не знаех какво да направя.
О, да, помислих си.
Така се чувства човек, когато е в шок.
Налагам си да успокоя дишането си. Вдишване, издишване, съвсем спокойно. Няколко секунди седя така, после отведнъж си спомням един от разговорите ми с господин Ханзен. Попитах го дали мога да говоря с мъжа ми по скайпа или по телефона още преди пристигането му в Хамбург. Ханзен обеща да се погрижи за това и да ми се обади пак. Което и направи. Звучеше сконфузен, когато ми каза, че мъжът ми не искал предварително да говори с мен, нито да контактува по скайпа. Освен това Филип не искал да водя сина ни с мен на летището и щял да се радва, ако настаня детето за няколко дни другаде. Може би при приятели.
Аз бях направо сащисана от този отказ. След всички тези години Филип не искаше да говори с мен възможно най-бързо? И не искаше да види сина си? Това изобщо не приличаше на Филип. Какво ставаше тук, по дяволите! От друга страна, с някакво недобро чувство в стомаха, си помислих, че през тези седем години може да са се случили доста неща. Никой не го знаеше по-добре от мен. Тогава какво стоеше зад неговия отказ? Реших да изпълня молбата му само наполовина — да взема Лео на летището, но после да го оставя при Мириам. Никога не съм понасяла да ми дават предписания.
Не можех да разбера защо мъжът ми трябва да действа така, защо отказва да говори с мен дори само по телефона, след толкова години. Но сега, естествено, ми става ясно: той по никакъв начин не е искал да ме предупреди, този непознат. Искал е да ме срази на летището. Искал е да създава факти.
И се справи блестящо.
Толкова съм бясна на самата себе си, че направо излизам извън кожата си. Как е възможно да не успея да ги накарам да ме чуят веднага там на място? Откога стана такава безгласна малка мишка, Сара, а? Стегни се, мисля си аз. Твоят свят може и да се е разбил на хиляди малки и големи късчета. Но никой няма да ги смете заради теб и да ти построи нов. Това е твоя работа. Затова: край на хленченето. Ставай! Направи нещо!