Ставам. Заставам пред мивката. Изплаквам си устата и наплисквам лицето си със студена вода, подсушавам се.
Добре. А сега помисли!
Мисля. Макар че тялото ми реагира съвсем вяло, а зъбите ми тракат. Днес трябваше да се прибере у дома моят мъж, моят най-любим мъж, вместо това на борда на самолета бе един непознат. Не успях да го разоблича още там, на летището, натовариха го до мен в колата. Откараха ни вкъщи. Сега съм тук. Отново съм дееспособна, отново се владея. Трябва да се обадя в полицията.
Веднага.
Нямам представа какви намерения има Непознатия.
Какво иска от мен?
Какво толкова може да иска?
Обръщам се, слагам ръка върху бравата… и тогава чувам. Стъпки.
Чувствам как сърцето ми се свива, става малко и твърдо от страх.
Когато се втурнах в къщата с ръка върху устата и едва успяваща да овладея повръщането си, не удостоих дори с един поглед Непознатия, който бе останал в колата — дали наистина хлопнах вратата след себе си?
Преглъщам мъчително.
Непознатия е в къщата.
16
През открехнатия прозорец на банята прониква чуруликане на птици, погледът ми се плъзва навън. Наситеното зелено на кестените сияе на слънцето, откроява се на фона на тъмносиньото небе. Скоро дърветата ще започнат да хвърлят малките си плодове върху хората като миниатюрни бомбички. Майките, които все още играят заедно с децата си, ще правят от тях малки човечета, преди да пуснат дъщерите и синовете си пак на тренировка по футбол или при електронните игри. Аз също. Сякаш идилията иска да ми се подиграе ехидно. Но всъщност какво съм си мислела? Че светът отвън ще престане да се върти само защото моят малък свят се е сринал? Извръщам поглед.
Непознатия и аз сме сами. Търся инстинктивно мобилния си телефон, винаги го нося в джоба на панталона — но лятната ми рокля няма джобове, значи телефонът е в чантата ми, която съм изтървала някъде в антрето. Изругавам тихо. Ако искам да телефонирам, ако искам да повикам помощ, трябва да изляза от тук. Значи, трябва да отида при него. По дяволите! Сядам на капака на тоалетната, захлупвам лице с длани. Иска ми се да не бях ходила сама на летището, иска ми се да бях взела някого да ме придружи. Защо Йохан точно сега трябва да е в чужбина, по дяволите! Минават няколко минути, пред вратата на банята е тихо, но аз знам, че той е там. Прокарвам ръка през косата си, пръстите ми треперят. Не мога да остана вечно тук вътре.
Стани, казвам си и ставам. Тихо броя до три.
Отвори вратата! — казвам си.
Отварям вратата на банята… и точно срещу мен стои Непознатия, гледа ме със странните си тъмни очи.
Той се усмихва.
Усмивката му изглежда като разтворен сгъваем нож.
Става ми ясно, че съм в капан. Остава ми само бягството напред. Гневът ми побеждава страха ми, правя крачка към мъжа, това тук е моята къща. Той стои с понаведена глава, в цялата му стойка има нещо дебнещо. Въпреки усмивката си изглежда напрегнат. Междувременно е съблякъл сакото, с което беше на летището и в колата, и сега загорелите му ръце се виждат до лактите. Късата му брада не е израсла съвсем равномерно и виждам как под нея мърдат мускулите на челюстите му.
— Кой сте вие? — питам.
— Коя сте вие? — отвръща като ехо Непознатия.
Поглеждам го объркана.
— Какво искате от мен? — питам.
— Какво искате от мен? — повтаря той.
За миг излизам от равновесие. Той перфектно имитира моята интонация.
— Какво правите в къщата ми?
— Какво правите в къщата ми? — Отново ехо от него.
— Вън! — изревавам аз.
— Вън! — извиква Непознатия.
Разтърсена, отстъпвам крачка назад. Този е луд!
— Кой сте вие, по дяволите? — питам, почти прошепвам.
Непознатия вдига престорено изненадано вежди, с някакво пресилено пантомимно движение се хваща за гърдите, сякаш иска да каже: „Кой, аз ли?“. Отваря уста, после я затваря така, сякаш е изненадан, да, дори шокиран, тръска театрално глава.
— Но аз съм Филип, твоят мъж! — казва той най-сетне.
Ъгълчетата на устните му потрепват. Очите му святкат подигравателно. Ситуацията го разсмива.
Усещам тялото си напълно изтръпнало. Това някакъв сън ли е? Не, не е сън, случва се наистина.
— Какво значи това? — питам безгласно.
По лицето му се прокрадва усмивка, той не се мъчи да я скрие.
— Не е ли очевидно? — пита той. — Аз съм от секретните служби. Оперираха ми „ен“ на брой пъти лицето, за да мина за вашия мъж. Нос, чело, устни — всичко е ново. Ако се вгледате внимателно, можете дори да видите белезите от шевовете. Филип Петерсен е моята нова идентичност. Бих могъл да ви издам истинското си име. Обаче след това ще трябва да ви убия, естествено.