Избутвам тази мисъл настрана.
Лека-полека, едно по едно.
Влизам в банята, измивам града от ръцете си, разглеждам се в огледалото, окачено над мивката. Откакто нося тайната със себе си, имам чувството, че всеки срещнал ме тутакси ще я прочете по върха на носа ми — обаче това е измамно чувство. Поне носът ми изглежда както винаги. Усмихвам се пробно на жената с късите кестеняви коси, която изведнъж вече не изглежда като фея, а по-скоро момчешки, тя ми се усмихва в отговор. Защо не, мисля си с поглед към моята момчешка прическа, излизам от банята, отнасям торбите с покупки в кухнята и тъкмо понечвам да започна подготовката за вечерята, когато отново се сещам за нея. Найлоновата торбичка, която ми даде фризьорът.
Приближавам се до гардероба в коридора, вземам чантата си, отварям я, изваждам торбичката с моята коса. Естествено, че нямам ни най-малка идея какво да правя с нея. Със сигурност няма да я запазя като някакъв сантиментален идиот. Веднъж започнеш ли с това, после… Не довършвам тези мисъл. В тази къща живеят вече достатъчно духове, не им трябват коси, за да си играят.
Без повече колебание излизам от къщата през задната врата, отивам до малката ниша, където са контейнерите за боклук. Странно чувство — да разнасям така косата си из околността, да държа в ръка нещо, което някога е било част от мен, от тялото ми.
Преглъщам сантименталността си, развързвам хлабавия възел, с който фризьорът е затворил торбичката, и пускам косата си в кофата за биоотпадъци. За миг затварям очи… ето я пак, ръката на Филип в косата ми, в малката трапчинка между тила ми и началото на черепа. Отведнъж гърдите ми стават страшно тесни, бузите ми се затоплят, за миг оставам без въздух, сетне пропъждам мислите, които явно съм си донесла от гората. Горски духове. Те изчезват неохотно, противят се, мърморят, кискат се. После отново мога да дишам. Пак съм си аз. Стоя там, зад къщата си, държа в ръка капака на кофата за боклук. Косата ми я няма. Сега тя се стеле тук, между увехнали цветя, филтри за кафе, обелки от картофи, портокали и черупки от яйца. Извръщам поглед, затварям капака и се връщам в къщата.
Беше ме страх от деня на слънчевото затъмнение. Толкова дълго бях живяла, очаквайки го, толкова често се бях питала какво ще изпитам. Те ме бяха наплашили… онези, старите болки, старите въпроси, които този ден (аз бях убедена в това) отново щеше да изкара на повърхността, подобно на опустошително цунами. И ето, сега той дойде и се кани да си тръгне, просто така, както много други дни преди него. Не ме отнесе със себе си, все още съм тук. И вече не чувствам болка, нито огорчение. Откакто излязох от фризьорския салон, се усещам така, сякаш съм направила нещо адски възбуждащо и забранено. Като тийнейджър, след като е изпушил тайно първата си цигара: леко гадене в стомаха, леко виене на свят, естествено, обаче свободен.
Сортирам покупките си, подреждам всичко, което е за госпожа Тайс, в една голяма книжна торба и я оставям настрана. По-късно ще помоля Лео да занесе нещата на съседката ми. От около година пазарувам за старата дама, която вече не може да се движи много добре пеша, а няма кола. Обикновено обичам да си говоря с нея, макар тя да е малко странна. Днес обаче просто нямам желание да се въвличам в разговор. Имам работа. Трябва да подготвя всичко за вечерята и да взема Лео от дома на Мириам. Иска ми се да заваря най-добрата ми приятелка сама, преди Мартин да се прибере. Все някому трябва да разкажа какво направих днес. Или по-добре казано: какво не направих.
Затова трябва да побързам. Вземам биопилето, което купих днес, и го поставям върху плота. Едва не го изпускам на пода. Забелязвам колко съм нервна. Казвам си, че това не е кой знае какво. Това, че няколко приятели ще наминат за вечеря. Не е голяма работа. Всъщност. Ако не вземем предвид факта, че в тази къща от години не са идвали приятели.
Нещата се променят, казвам си. Вземам бутилка зехтин, сол, черен пипер, връзката прясна мащерка, за която специално ходих до пазара, няколко стръка магданоз, скилидка чесън, шишенце със семе от резене и два лимона, подготвям си всичко. Оглеждам продуктите, подредени върху работния ми плот, подобно на оловни войници. Преглеждам и оценявам пилето. Цяла вечност не съм готвила пилешко. Лео не го обича, той изобщо не обича да яде месо, в това отношение изцяло прилича на баща си, на Филип, който още от юноша е бил вегетарианец и когато се събрахме заедно, аз също възприех това. За секунда ме пробожда угризението на съвестта. Но сетне се отърсвам от него. Сега е все едно. Ще имам гости. Тези гости не са вегетарианци, затова ще ядем пиле. Салата и картофи.