— Това Сара ли е? — чувам ненадейно гласа на Мартин, а малко след това мъжът на Мириам вече се подава иззад ъгъла, стиснал в ръка някаква бормашина.
Бързо преглъщам разочарованието си. Може би пък така е по-добре.
— Уау! — казва Мартин, когато ме вижда. — Секси си с тази къса коса!
Аз се смея.
— Аха — обажда се Мириам с престорено обиден глас. — Всеки път, щом аз поискам да подрежа дори връхчетата на моята, ти вдигаш истински бунт, а сега при Сара късата коса била секси?
Мартин се засмива добродушно. После се сеща за бормашината, която все още държи в ръка.
— А, да, ето — казва той. — Приготвих ти я, както обещах.
Той вдига за миг уреда във въздуха, после го поставя край входната врата, за да не го забравя на тръгване.
— Супер — казвам. — Благодаря ти.
Мартин постоянно иска да ми помага, когато в къщата ми има да се върши нещо по домакинството, но аз предпочитам да правя тези неща сама. Обичам да забивам пирони в стени, да пробивам дупки, обичам дюбели и винтове, инструменти. Извършваш някакво действие и получаваш ясен, предвидим резултат. Създаваш някакъв ред. Слагаш нещата под контрол. Аз обичам реда. Обичам контрола.
— И? — пита Мартин, все още ухилен.
— Какво… и?
— Ами нали казват, че когато жените си отрязват косите, това означавало, че е заради мъж? Новата любов е като нов живот… или нещо такова?
— Мартин! — избухва възмутено Мириам.
Тя знае, че от изчезването на Филип насам аз съм сама. Смята, че трябва да ме защитава.
— Нищо де — отвръщам аз. — Мартин винаги е бил любопитен като стара клюкарка.
Той се хили, доволен от моята реакция.
— Как е тренировката? — пита той.
— Върви.
Тренирах с Мартин за моя първи маратон. После той се отказа от бягането, защото му се появиха проблеми с коленете, а аз оттогава се прехвърлих на триатлон.
— Ти си направо върхът — казва той.
— О, хайде, моля те.
Хвърлям поглед към Мириам, понякога се притеснявам, че може да я дразни това, дето Мартин ме обсипва с толкова много внимание. Но не. Радва я.
Вероятно изпитва жал към мен, все още, след всички тези години. Вероятно дори самата Мириам е подканила мъжа си да бъде особено мил с мен и да ми помага по малко при разни поправки из дома.
— Ще останеш ли за вечеря? — пита Мириам.
— Не, нали днес самата аз имам гости — казвам. — Исках само набързо да взема Лео.
— А, да, разбира се, вечерята купон с колегите — отвръща Мириам.
Аз тутакси ставам нервна. Мириам не го забелязва.
Откъм горния етаж се дочува приглушен детски смях.
— Ще отида да ги видя — казва Мартин и тръгва по стъпалата към втория етаж.
Подсвирва с уста мелодията на онзи стар хит „Новата любов е като нов живот“, намигва ми още веднъж и изчезва.
Мириам върти с досада очи, така, сякаш мъжът й я нервира, но всъщност тя си го обича такъв, какъвто е. Мартин, шегаджията. Тя знае какво има в негово лице. Не е авантюрист, не е романтичен, не е съблазнител. Затова пък е Мартин майтапчията. Мартин, който обича да стои край скарата и макар да наближава петдесетте, да носи тениски с имената на своите любими рок банди. Обича децата си и обича да си прави майтапи, на които той се смее най-силно, но пък никой не му се сърди за това, защото е просто твърде мил и симпатичен. Просто Мартин. Който никога не подарява на Мириам цветя и никога не я изненадва с нещо романтично, от което тя понякога се оплаква. Пък тогава аз си мисля: „Ами не всеки мъж може да бъде като Филип“. А гласно казвам: „Че на кого му трябват букети от магазина, когато си има цяла градина, пълна с прекрасни цветя?“.
На стълбите се появява Лео и прекъсва мислите ми.
— Здрасти, мамо! — вика той, затичва се насреща ми, притиска се за секунди към мен, игнорира факта, че съм си отрязала косата, напълно го игнорира.
После открива бормашината и аз вече съм зачеркната от списъка.
— О, яко! — прошепва той, хваща машината пред себе си като лазерен пистолет, прицелва се в някакъв невидим враг, стреля. — Та-та-та! Пжж-пжж!
— Ами добре — казвам и целувам приятелката си по бузата. — Ние трябва да тръгваме.
— Чао! — казва Мириам.
Аз й се усмихвам, вземам бормашината от ръцете на сина ми.
— Чао, Мартин! — викам.
Главата на Мартин се появява на горния парапет на стълбата.
— See you later, alligator! — подвиква той подире ми.
Вече не ги виждам, но зная, че Мириам усмихната върти очи и имитира досада.