Вернер и Клаудия викат въодушевено. Аз отварям нова бутилка вино.
— Хм… Кажи нещо на японски — казва Вернер.
— Какво например? — пита Мирко.
— Каквото и да е — настоява Вернер.
Мирко разперва ръце в знак, че се предава.
— Улучи от първия път — отговаря той.
— Ти си знаеш, че трябва да останеш завинаги ерген, нали, Ромео? — подмята Клаудия. — Иначе ще разбиеш сърцата на всяка от твоите гимназистки!
Аз им наливам вино. С ъгълчето на очите си виждам как Мирко, който седи вляво от мен, ме наблюдава усмихнат.
— Сара, твой ред е! — казва Клаудия и тъкмо се чудя как да се измъкна елегантно, когато чувам зад гърба си тих глас:
— Мамо?
Обръщам се рязко и виждам Лео, бос и по пижама.
— Какво има, съкровище? — питам автоматично и оставям чашата с вино.
Синът ми оглежда с ококорени очи възрастните около масата. Клаудия и Вернер му отвръщат с усмивки, Мирко пък става и отива при него. Навежда се, подава му ръка, нарича го „господаря на дома“, което аз намирам за смехотворно, обаче само за миг, защото после виждам усмивката върху лицето на сина ми.
— Ти се качи горе, аз идвам веднага и ще те сложа да спиш — казвам и проследявам с поглед Лео, който се отдалечава с бавни крачки.
После се извинявам пред гостите си и обещавам да сляза бързо долу.
— Виж, честно казано, ние и без това искахме след малко да си тръгваме — казва Клаудия. — Вернер трябва да излиза утре рано.
— A! — казвам. — Добре.
Хвърлям поглед към часовника, едва сега забелязвам колко късно е станало. Времето наистина е прелетяло като миг. Значи трябва да съм се забавлявала. Значи вечерта все пак е била успешна.
— Беше чудесно — казва Вернер.
— Да, прекрасно — добавя Клаудия. — Следващия път вие ще дойдете у нас. Ще направя моето печено „Бьоф бургиньон“.
Двамата стават, целуват ме по бузите. Мирко също се надига от стола си. Аз тръгвам пред тях към входната врата, разделям се с колежката и мъжа й, благодаря им, че дойдоха и че беше хубаво да ги видя в дома ми. Забелязвам, че го казвам искрено, и ги наблюдавам как изчезват в мрака.
— Силна жена! — чувам Вернер да казва на Клаудия. Явно има предвид мен. Мразя този израз. Силна жена. Сякаш е нормално жените да не са такива. Силни.
Обръщам се към Мирко. Благодаря му за приятната вечер и за цветята. Той ме поглежда в очите, потупва ме несръчно по рамото, така, сякаш иска да каже: „Ти се справи“.
От тримата единствено Мирко знае, че днес за първи път от седем години допуснах гости в къщата си. На него могат да се казват такива неща.
Двамата мълчим няколко секунди.
— Време беше — казва той, а аз кимвам.
Той се обръща, а аз наблюдавам как силуетът му се изгубва в мрака.
6
Лео ме очаква. Седи в леглото под завивката си, макар че е топло, присвил колене до брадичката си. Лео обича истории. Имаме си един пазарлък, който се повтаря всяка вечер. Ще заспи само срещу една история. И негова, и моя.
Защото аз се правя, че чета на глас заради него. В действителност обаче този вечерен ритуал е най-хубавата част от моя ден. Аз имам нужда от приказките точно колкото и синът ми. След като цялата изминала година се занимавахме с приказките на Братя Грим, сега стигнахме до Ханс Кристиан Андерсен. Аз не го обичам. Неговите мрачни, странни истории действат по напълно различен начин от приказките на Братя Грим, където добро и зло се отличават съвсем ясно едно от друго и където няма фасети. Намирам, че яснотата в приказките на Грим е утешаваща, с удоволствие бих чула още веднъж тъжната история за пастирката на гъски или поне, от мен да мине, просто за Пепеляшка или Спящата красавица. Лео обаче в момента е напълно заслепен от Андерсеновата „Снежна кралица“. Отначало си мислех, че го запленява самият образ на Снежната кралица. После обаче стана ясно, че е омагьосаното огледало, за което се говори в началото на приказката.
Присядам на ръба на леглото, Лео не казва нищо, само ме гледа. Този кротък, спокоен поглед… понякога толкова прилича на баща си, че аз едва издържам. Отмятам един лепкав кичур коса от лицето му.
— Не ти ли е много топло, миличък? Искаш ли по-тънко одеяло?
Леко завърта глава. Предполагам, че си представя как се е вмъкнал в двореца на Снежната кралица, който е построен изцяло от сняг и лед, а там, естествено, му трябва неговата завивка, без значение дали е в разгара на лятото.
— Какво искаш да чуеш днес? — питам аз само проформа.
— Снежната кралица.
— Е, добре.
Разгръщам книгата и започвам. Повече разказвам, а не толкова чета, вече зная текста твърде добре. Разказвам как веднъж Дяволът създал едно огледало, което правело така, че всичко красиво, което човек виждал в него, да се смалява почти до нищо, а заедно с това карало всичко грозно и лошо, отразяващо се в него, да става още по-лошо. Лео ме гледа с огромни очи, които щом кажа думата „дявол“, стават още по-големи.