Като се потулвал из сенките, Уилфред проследил баронета до най-горния етаж на къщата. Сър Джаспър поспрял пред една врата, почукал, вратата се отворила, отвътре се протегнала ръка, подносът изчезнал, вратата се затворила и баронетът си тръгнал.
Също и Уилфред. Вече бил видял, каквото му трябвало и бил открил, каквото търсел. Върнал се в помещенията за прислугата и се заел да облича в конкретна форма намеренията си под зоркото и злокобно око на Мъргатройд.
— Къде беше? — попитал подозрителният иконом.
— Ами къде ли не — отвърнал Уилфред с показна небрежност. Мъргатройд го изпепелил с кривогледото си око.
— По-добре си стой, където ти е мястото — изръмжал грубо. — В тази къща стават неща, за които по-добре и да не знаеш.
— Ъх! — съгласила се готвачката и изтървала глава лук в казана.
Уилфред неволно потреперал.
Но тръпката още не била преминала, когато усетил и известно облекчение. Поне, казал си той, не морят от глад горкото дете. Пържолата издавала необичайно притегателен аромат и ако менюто се поддържало на това ниво, то Анджела нямало да се оплаква от снабдяването.
Ала облекчението му било краткотрайно. Какво означават пържолите, запитал се той, за момиче, заключено зад дебели решетки в злокобна провинциална къща и насилвано да се омъжи за мъж, когото не обича? Ами кажи-речи нищо. Когато сърцето се измъчва, пържолите не лекуват, а само залъгват болката. И Уилфред страстно се заклел, че до няколко дни ще намери ключа за онази залостена врата и ще изтръгне своята любима от лапите на тиранина, за да я дари със свобода и щастие.
Единствената пречка по пътя на това му намерение била очевадната затруднителност при намирането на ключа. Същата нощ, докато работодателят му вечерял, Уилфред претършувал най-старателно стаята му, но не открил нищо съществено. Ключът, принуден бил той да умозаключи, се съхранявал нейде по телосложението на баронета.
Как при това положение да си го набави?
Малко е да се каже, че бил задръстен. Умът, наелектризирал света на Науката с откритието, че ако смесиш яки дози кислород и калий и към тях прибавиш малко тринитротолуол и броени капки отлежал коняк, получаваш нещо, което можеш да продаваш в Америка като шампанско за сто и петдесет долара касата, бил принуден да признае, че се чуди какво да прави.
Задачата да се анализират чувствата на младия мъж, докато следващата седмица се тътрела мъчително, би била крайно потискаща. Животът, то се знае, не е само цветя и рози, и когато се разказва подобна история, която е истината и само истината, трябва да отделяме дължимото внимание не само на светлините, но и на сенките. И все пак не желая да ви отегчавам с подробни описания на душените терзания, разкъсващи Уилфред ден подир ден, без да му хрумне решение на проблема. Вие сте интелигентни хора и сами можете да си изградите представа как се е почувствал един влюбен млад мъж с кибритлийска природа. Съзнанието, че не е способен да даде лелеяната свобода на любимото момиче, чезнещо в зандан на втория етаж, го дъвчело и глождело нашир и длъж.
Очите му хлътнали. Скулите му щръкнали. Отслабнал. Последната промяна във външния му вид била тъй очебиеща, че сър Джаспър ффинч-ффароумиър не се стърпял и една вечер отпочнал разговор на тази тема с неприкрита завист.
— Как, по дяволите, Стрейкър — (това бил псевдонимът, под който се подвизавал Уилфред), — успяваш да се задържиш толкова мършав? Съдейки по ежеседмичните сметки от кухнята, ядеш като гладувало село ескимоси, а грам не слагаш на гърба си. А аз не стига, че бях принуден да се откажа от картофите и маслото, ами сега всяка вечер преди лягане пия лимонов сок без захар и въпреки това, да пукна дано — (защото и той като всички баронети бил небрежен в езиковите си изяви), — като се претеглих тази сутрин пак се оказа, че съм качил четиристотин грама. Как си го обясняваш?
— Да, сър Джаспър — машинално отвърнал Уилфред.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „да, сър Джаспър“?
— Не, сър Джаспър.
Баронетът жално проквичал.
— От известно време съм се посветил на проучвателна работа върху този проблем — продължил той, — и открих, че е осмото чудо на света. Да си виждал дебел прислужник? Не си, разбира се. Никой не е виждал. Явлението дебел прислужник просто не съществува. А същевременно трудно може да се открие дори миг в ежедневието, през което прислужникът да не набива. Той става в шест и половина и пие кафе с препечени филии, обилно намазани с пълноценно краве масло. В осем часа закусва овесена каша със сметана, яйца, бекон, конфитюр, хляб, масло, още яйца, още бекон, още конфитюр, втора кана чай, още масло, след което си дояжда със студена шунка и малко сардини. В единайсет задължително пие кафе със сметана, още хляб и още масло. Ако докопа портвайна, и с портвайн се налива. В три часа лека закуска. В четири — пак. В пет чай с препечени филии, намазани с масло. В седем вечеря, включваща богати на скорбяла картофи, които несъмнено дави в неизброими халби бира. В девет се подкрепя. В десет и половина си ляга, като до леглото си поставя чаша мляко и чиния с бисквити — не дай Боже да огладнее през нощта. И въпреки това е мършав като чироз, докато аз, който от години се тиранизирам с диети, спирам стрелката на сто и четиринайсет кила и в момента отглеждам трета допълнителна брадичка. Това са някакви тайнства, Стрейкър.