Откъдето и да погледнеш, чудесна история. Уилям вече се бе върнал в редакцията на „Вестника“ и дописваше своята част от репортажа, когато се сепна.
Бе видял как всичко се случва пред очите му. И бе посегнал за бележника си. Сподели със Захариса, че това го безпокои.
— Но защо?… „Безстрашен“ със „з“ и „с“ ли се пише?
— Да. Ами защото… не се опитах да направя нищо. Първо си помислих: „Ето една история, трябва да я опишем.“
— Как иначе? — вдигна рамене Захариса. — Пресата ни е притиснала в ъгъла.
— Но това не е…
— Погледни нещата по друг начин — посъветва го Захариса и взе нов лист хартия. — Някои хора са герои. Други хора си записват геройствата им.
— Да, обаче така не е много…
Захариса вдигна глава и му се усмихна ослепително.
— Понякога са един и същ човек.
Този път Уилям сведе поглед скромно.
— Наистина ли го мислиш?
Тя пак вдигна рамене.
— Какво е истина? Кой знае? Това е вестник, нали? Стига ни да е истина до утре.
Уилям усети, че се сгорещява. Усмивката й беше неоспоримо привлекателна.
— Ъ-ъ… Сигурна ли си?
— О, да. Предостатъчно ми е да си остане истина до утре.
А зад нея пресата — големият черен вампир, чакаше да бъде нахранен, да оживее посред тъмната нощ заради светлото утро. Пресата смилаше световната бъркотия на малки истории и винаги оставаше гладна.
И имаше нужда от материал на две колони за втора страница, спомни си Уилям.
А няколко сантиметра под ръката му един дървояд доволно гризкаше древното бюро. Прераждането си пада по шегите не по-малко от някоя философска хипотеза. И докато дъвчеше, дървоядът стигна до извода: „Ей, че вкусно …ано дърво!“
Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам.