— О… лорд Дьо Слов — изненада се видимо. — Нямах представа, че и вие участвате в това начинание…
Уилям се изчерви и побърза да отиде при върховния управник на града.
— Милорд, предпочитам обръщението „господин Дьо Слов“.
— А, да. Разбира се. — Погледът на лорд Ветинари обхвана изцапаната с мастило стая, спря за миг върху купчината идиотски ухилени дървени кончета и преброи усърдните джуджета. — Да. Ясно. Вие ли сте ръководителят тук?
— Всъщност няма такъв, милорд. Но Гунила Добровръх, като че говори от името на всички.
— И с каква цел всъщност сте тук?
— Ъ-ъ… — Уилям се поколеба, но доколкото знаеше, в разговорите с Патриция такава тактика не постигате успех. — Честно казано, сър, тук е топло, а офисът ми е заледен, пък и… много е интересно. Вижте, аз знам, че не изглежда много…
Лорд Ветинари кимна и вдигна ръка да го спре.
— Ще бъдете ли така добър да повикате господин Добровръх при мен?
Уилям се постара да прошепне няколко припрени съвета в ухото на джуджето, докато почти го влачеше към високата фигура на Патриция.
— Аха, добре — промълви Ветинари. — Нали не възразявате да ви задам два-три въпроса?
Добровръх кимна.
— Първият — господин Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото участва ли в този проект с някаква ръководна функция?
— Какво?! — стъписа се Уилям.
Не бе очаквал това.
— Говоря за един уклончив тип, който продава наденички…
— О, за него ли? Не. Тук работят само джуджета.
— Ясно. А дали тази сграда е построена върху пролука в пространствено-времевия континуум?
— Какво?! — този път се сепна Гунила.
Патрицият въздъхна.
— Дългите години начело на този град ме изпълниха с печалната увереност, че всеки добронамерен начинаещ в нова област разполага предприятието си със смразяваща точност именно там, където ще навреди най-много на самите основи на действителността. Не помните ли онзи провал с мърдащите картинки в Света гора преди няколко години? Скоро след това стана бъркотията около Музиката с камъни, която още не сме разнищили докрай. Разбира се, не забравям и магьосниците — толкова често отварят проход към Тъмничните измерения, че може би е време да сложат врата. Сигурно не е нужно и да ви напомням какво се случи, когато господин Хонг отвори рибния бар „Троен късмет“ на Драконовата улица точно по време на лунно затъмнение. Нали? Господа, много бих се зарадвал на надеждата, че все някой някъде в този град върши нещо простичко, без накрая чудовища с пипала и страховити привидения да плъзнат по улиците и да закусват с човешко. Е?
— Какво? — не разбра Добровръх.
— Досега не забелязахме никакви пролуки — вметна Уилям.
— Добре. Но може би тъкмо на същото място прастар чудат култ е изпълнявал загадъчните си ритуали и самата им същност се е просмукала наоколо. И вероятно очаква подходящото стечение на обстоятелствата, за да се надигне отново и да поглъща хора?
— Какво? — повтори Гунила и безпомощно се озърна към Уилям.
Той не се сети за подходящ отговор и смънка:
— Тук са правили люлеещи се кончета.
— Нима? Винаги съм смятал, че има нещо зловещо в люлеещите се кончета. — Лорд Ветинари обаче изглеждаше донякъде разочарован. Изведнъж се ободри и посочи големия плосък камък, на който слагаха рамките с набора. — Аха… Не се съмнявам, че най-невинно е извлечен от руините на древен каменен кръг и е просмукан с кръвта на хиляди жертви. Те ще се явят да отмъстят, можете да разчитате на това.
— Издяла го брат ми, и то точно както му обясних — изсумтя Гунила. — И не виждам защо трябва да търпя такива приказки, господине. Вие за какъв се мислите, та нахълтвате тука и ръсите щуротии?
Уилям пристъпи напред със скоростта на ужаса.
— Дали не бих могъл да обясня насаме някои неща на достопочтения Добровръх?
Жизнерадостната усмивка на Патриция не трепна.
— Каква чудесна идея — одобри той, докато Уилям мъкнеше джуджето към един ъгъл. — Несъмнено по-късно ще ви бъде много благодарен.
Лорд Ветинари се облягаше на бастуна си и разглеждаше пресата доброжелателно, а зад него Уилям дьо Слов обясняваше политическата действителност в Анкх-Морпорк и преди всичко нейните тънкости, свързани с внезапна смърт. Помагаше си с много изразителни жестове. Добровръх го изтърпя трийсетина секунди, върна се пред Патриция и се изпъчи с палци, пъхнати под колана.
— Каквото мисля, туй говоря. Винаги тъй е било и тъй ще бъде. От младежа Уилям чух, че сте безмилостен деспот, който не харесва печатарството. Ама аз си мисля, че сте справедлив човек, който няма да пречи на едно честно джудже да си изкарва прехраната, нали?