— По-просто е с едно …ано убийство да се свърши всичко.
— Ох, този …ан копнеж по просто устроения свят! — поизнерви се господин Шиш. — Ей, стига си зобал скалотръс! Правят го за троловете. И го разреждат със стрито стъкло.
— Да, ама и той е химия — заинати се господин Лале.
Господин Шиш въздъхна шумно.
— Отначало ли да ти втълпявам всичко? Слушай ме внимателно. Дрогите са химия, но — моля те, чуй ме най-после, печеняго — не всяка химия е дрога. Помниш ли онези неприятности с калциевия карбонат? Когато плати на типчето пет долара?
— Ама ми стана хубаво — смотолеви господин Лале.
— От калциев карбонат ли? Дори и за теб е малко, хъм… Ей, човек, ти натъпка в собствения си нос толкова варовик, че някой можеше да ти отреже тиквата и да си пише с нея по черна дъска.
Докато слизаха, господин Шиш си мислеше, че това е основният му проблем с господин Лале. Не че беше пристрастен към дрогата. По-скоро искаше да е пристрастен. В действителност обаче беше пристрастен към безнадеждната глупост. Тя се намесваше всеки път, щом той зърнеше да продават нещо в малки кесийки. Затова господин Лале бе търсил пътя към блаженството с помощта на брашно, сол, бакпулвер и сандвичи с мариновано телешко. По улици, където разни хора пробутваха крадешком невероятно разнообразие от разбиващи мозъка вещества, господин Лале безпогрешно откриваше продавач на прахообразно къри. После се оказваше, че му е излязло на цена хиляда долара за килограм. Направо …ана срамота!
Понастощем господин Лале експериментираше с целия диапазон отпускащи душата химикали, достъпни за тролското население в Анкх-Морпорк, защото във вземането-даването с тролове имаше поне скромен шанс да надхитри някого. На теория „скалотръсът“ и „скалорезът“ не би трябвало да окажат никакво въздействие върху човешкия мозък, освен да го стопят. Господин Лале не се отказваше лесно. Веднъж вече бе опитал да бъде нормален и изобщо не му хареса.
Господин Шиш въздъхна за пореден път.
— Хайде, че трябва да храним онзи скапаняк.
В Анкх-Морпорк е извънредно трудно да дебнеш някого, без някой да наблюдава и теб. Затова двамата бяха под прицела на два чифта зорки очи.
Гледаше ги дребно куче в шарени оттенъци, сред които преобладаваше ръждивосивото. Понякога се чешеше с лапа и звукът подсказваше представата за бръснене с телена четка.
Около врата си имаше връв. Тя пък беше вързана за друга връв или по-точно — за няколко парчета връв, снадени нескопосано с груби възли.
Краят й стигаше до ръката на мъж. Поне такова заключение се налагаше от факта, че краят изчезваше в същия джоб на мърлявото палто, в който потъваше и ръкав с предполагаема ръка в него, която завършваше с хипотетични пръсти.
А палтото беше странно. Проточваше се от настилката почти до периферията на шапка с формата на глава захарно цвекло. Под периферията се забелязваше намек за ивица сивееща коса. Другата ръка порови в подозрителните дълбини на другия джоб и измъкна студена наденица.
— Двама мъже шпионират Патриция — добави кучето. — Брей, че интересно.
— Да им го… — изсумтя мъжът и разчупи наденицата на две демократични половинки.
Уилям дописа краткия абзац „Патрицият посещава «Кофата» и прегледа бележника си.
Направо зашеметяващо. В един-единствен ден откри поне десетина случки за новинарския си бюлетин. Да се смаеш какво са готови да ти кажат хората, щом ги попиташ.
Някой бе откраднал единия златен зъб на Офлър, Бога-Крокодил. Уилям обеща на сержант Колън да го почерпи едно питие за съобщението и вече се отплати отчасти за услугата, като добави накрая: «Стражата усилено издирва злосторника и няма съмнение, че той скоро ще бъде заловен.»
Не че беше особено уверен в това, колкото и искрено да го бе изрекъл Колън.
Въпросът за същността на истината открай време тормозеше Уилям. От малък го възпитаваха да казва истината, тоест да си «признава». Трудно е да преодолееш някои навици, ако са ти ги вкарали в главата с достатъчно бой. А лорд Дьо Слов се придържаше към правилото, че трябва да гънеш фиданката, за да добие дървото желаната от теб форма. Затова пък Уилям не се оказа много гъвкав. Самият лорд Дьо Слов не изпитваше склонност да прилага насилие. Наемаше служители, притежаващи тази склонност. Доколкото Уилям си спомняше, лорд Дьо Слов отбягваше всички дейности, свързани с докосването на други хора.
Уилям бездруго си знаеше отдавна, че не го бива да съчинява. Всичко различно от истината просто се разпадаше в ръцете му. Дори дребните безобидни лъжи от рода на «Непременно ще ви се издължа до края на седмицата» му навличаха сериозни неприятности. А «прибягването до измишльотини» в кодекса на рода Дьо Слов беше далеч по-голямо зло от обикновените лъжи. То беше опит да направиш лъжите интересни.