Затова Уилям дьо Слов казваше истината, подтикван от инстинкт за самосъхранение с космически мащаби. Бе установил, че тежката истина е по-поносимо бреме от лековатите лъжи.
В «Кърпеният барабан» бе имало доста занимателно сбиване. Уилям остана доволен от тази новина: «… тогава Брезок Варварина вдигнал масата и я стоварил върху Грабливия Молтин. Той пък се хванал за окачения светилник, залюлял се и нанесъл ритник с крясъка: „Я опитай това, к…е мръсно!“ Започнало меле, в което пострадали 5–6 клиенти на заведението.»
Носеше всички вести в бараката зад «Кофата».
Гунила ги четеше любопитно. Джуджетата бързо набираха текста. Чудна работа, обаче…
… щом новините се превърнеха в равно подредени букви…
… започваха да изглеждат по-истински.
Бодони, който май беше вторият по старшинство в печатницата, примижа към отпечатаната колонка текст в ръцете на Добровръх.
— Хъм…
— Какво ще кажеш? — поощри го Уилям.
— Тъй е малко… сивичко — сподели джуджето. — Много е сгъчкан тоя текст. Прилича на книга.
— Значи е добре, нали? — ободри се Уилям.
Струваше му се чудесно текстът да напомня за книга.
— Дали да не го поразредим малко? — предложи Гунила.
Уилям се зазяпа в страницата. Една идея се прокрадна в ума му. Сякаш изскочи от самите редове.
— Как мислите, дали да не сложим заглавие над всяка вест?
Докопа най-близкото късче хартия и надраска «Петима или шестима пострадали в кръчмарска свада».
Бодони се замисли сериозно и реши:
— Да, тъй вече ми се вижда… подобаващо. — Подаде хартийката през масата и попита: — Как го наричаш тоя твой бюлетин?
— Никак не го наричам — призна Уилям.
— Все някак трябва да го наречеш — посъветва го Бодони. — Какво слагаш най-отгоре?
— Ами обикновено започвам с «До милорд…» или каквото е подходящо.
Джуджето поклати глава.
— Не става. Имаш нужда от нещо по-звънко.
— Нека да е «Анкх-морпоркски вести»… — смънка Уилям. — Извинете, но не умея да измислям имена.
Гунила тутакси измъкна малка рамка от джоба на престилката си и подбра няколко букви от касите на масата. Уплътни ги, намаза ги с мастило, сложи лист отгоре и търкулна върху него малка ролка.
Уилям прочете отпечатаното: «Анкх-морпоркски вестник».
— Брей, оплесках се, щото не внимавах — затюхка се Гунила и посегна да оправи набора.
Уилям побърза да възпре джуджето.
— Ами не знам… Ъ-ъ… Нека си остане така.
— Значи се разбрахме — отдъхна си Добровръх. — А сега, момко, казвай колко екземпляра искаш.
— Ъ-ъ… Двадесет? Или да са тридесет?
— Що пък да не са двеста? — Гунила кимна на джуджетата да се заемат с работата. — Иначе не си струва да пускаме пресата.
— Ама че хрумване! Изобщо не си въобразявам, че толкова жители на града биха платили пет долара!
— Тогава им вземай по половин долар. Тъй ще се паднат петдесет долара на нас и петдесет — на теб.
— Олеле! Сериозно?! — облещи се Уилям срещу ухиленото джудже. — Първо обаче трябва да ги продам. Не е като да предлагаш сладкиши в магазин… — Подсмръкна и очите му се насълзиха. — Ох… Имаме си нов посетител. Познавам тази миризма.
— Каква миризма? — учуди се Добровръх.
Вратата изскърца.
Много можеше да се каже за личната Воня на Дъртия Гнусен Рон. Миризмата беше толкова наситена, че се сдоби със своя индивидуалност и напълно си заслужи главната буква. След първоначалния потрес органите на обонянието просто се предаваха и излизаха в почивка. Успяваха да осмислят явлението, с което се сблъскваха, колкото и една стрида е способна да вникне в понятието «океан». След няколко минути в присъствието на Вонята ушната кал на хората се втечняваше, а косата им се изрусяваше.
Вонята се разви до такава степен, че вече имаше полунезависим собствен живот, често ходеше сама на театър или четеше малки томчета поезия. Рон беше цяла класа под своята Воня.
Ръцете на Дъртия Гнусен Рон бяха потънали дълбоко в джобовете на палтото му. От единия излизаше връв от снадени парчета, свършваща около врата на дребно куче в сивкави оттенъци. Може и да беше териер. Куцукаше и сякаш непрекъснато се промъкваше крадешком в света. Ходеше като куче, което отдавна е прозряло, че ядно хвърлените стари обувки са далеч повече от костите с месце по тях. Личеше, че е готово да офейка всеки миг.
Изгледа Уилям с гурелясалите си очи и изрече:
— Бау.
— Та за каква миризма говореше? — с недоумение попита Гунила, по чийто шлем нитовете бързичко се патинираха.