Околните си представяха, че предводител на групата е Ковчега Хенри, който щеше да е градски шампион по храчене, дори ако някому би щукнало да оспорва такава титла. Но в групата всъщност цареше истинската демокрация на лишените от глас. Тук беше и Страничния Арнолд, за когото липсата на крака означаваше само допълнително предимство в кръчмарските побоища — щом острите му зъби бяха на равнището на чуждите слабини, друго не му трябваше. А Човека с патока щеше да е един много културен, образован и здравомислещ мъж, ако не беше патокът върху главата му, чието съществуване той упорито отричаше.
Събирателния Андрюз представляваше останалите осмина.
Иначе беше един-единствен, но побираше повечко съзнания. В покой, когато не решаваше прекалено трудни проблеми, състоянието му не личеше по нищо освен фоновото потрепване и гърчове на лицето. То преминаваше във владение — според случая — на Джоси, лейди Хермиона, Дребосъка Сидни, господин Видъл, Къдравелкото, Съдията и Некадърника. Имаше го и Бърк, но групата го срещна само веднъж и не желаеше случката да се повтаря, затова другите седем личности не му позволяваха да се прояви. Никой в това тяло не се отзоваваше на фамилното име Андрюз. Според Човека с патока, който май се справяше най-добре с мисленето без криволици, Андрюз вероятно е бил невинен и гостоприемен индивид със свръхестествена чувствителност, който се е оставил да бъде победен от нахлулите души.
Само сред търпеливите хора от групата под моста консенсусна личност като Събирателния Андрюз би могла да си намери мястото. Приеха го… тоест тях в братството около димящия огън. Можеха да се погаждат без главоболия с човек, който не оставаше един и същ повече от пет минути.
Обединяваше ги и готовността да повярват, че едно куче има дар слово. Те вярваха, че са чували всякакви неща да говорят, дори стени. Така че говорещото куче не беше никакво чудо. Освен това се съобразяваха с факта, че Гаспод е най-схватливият от тях и никога не пие течности, разяждащи съдовете, в които са сипани.
— Я да опитаме пак, бива ли? — настоя Гаспод. — Ако продадете трийсет от тия неща, получавате един долар. Цял долар! Чатнахте ли?
— Да му го…
— Кряк.
— Хаааррргх… пфу!
— Туй на колко стари обувки е равно?
— Бъркаш, Арнолд — въздъхна Гаспод. — С тия пари можеш да си купиш стари обувки, колкото си…
Събирателния Андрюз изсумтя и останалите се смръзнаха. Когато бе мълчал по-дълго, не се знаеше кой ще заговори.
Не забравяха, че може да се обади Бърк.
— Позволявате ли да задам въпрос? — изрече Андрюз с доста дрезгав фалцет.
Отдъхнаха си. Стори им се, че чуват лейди Хермиона. Тя не създаваше неприятности.
— Слушаме ви… ваше благородие — подкани Гаспод.
— Това няма да е… работа, нали?
Думата стресна и подплаши групата.
— Храааак!…
— Да му го!…
— Кряк!
— Не, не, не! — припряно отрече Гаспод. — Каква работа е туй, а? Просто пробутваме разни неща и прибираме парите, нали? Хич не ми прилича на работа.
— Никаква работа! — кресна Ковчега Хенри. — Социално неприспособен съм към всякакво бачкане!
— Да, ние не работим — натърти Страничния Арнолд. — Ние сме джентълмени, отдадени на свободата и развлеченията.
— Кхъм — обади се лейди Хермиона.
— Лейди и джентълмени — галантно се поправи Арнолд.
— Гадна зима е — отбеляза Човека с патока. — Още малко пари няма да ни се отразят зле.
— Че за какво са ни? — заяде се Арнолд.
— С един долар на ден ще си живеем като царе.
— Какви ги приказваш?! Ще ни секат главите ли?
— Не, аз исках да…
— Или някой ще се подаде от клозета с нажежен шиш в ръка и ще ни…
— Не! Говоря ти за…
— Или ще ни удавят в бъчва с вино?
— Няма да умираме като царе, а ще живеем като тях!
— Как ще те удавят в бъчва с вино, като ще сколасаш да я излочиш преди това? — промърмори Гаспод. — Е, какво решавате, господа? О, да… А вие, госпожо? Да кажа ли… тоест Рон да каже ли на хлапето, че сме навити?
— Ами да.
— Бива.
— Гррръъъх… пфу!
— Да му го!…
Взряха се в Събирателния Андрюз. Устните му мърдаха, изражението му се менеше. Накрая вдигна пет демократично изпружени пръста.
— Мнозинството гласува «за» — обяви Гаспод.
Господин Шиш си запали пура. Пушенето беше единственият му порок. По-точно — единственият, който смяташе за порок. Останалите бяха професионална квалификация.