— Именно.
— И колко голям е броят им?
Никой сякаш не чу въпроса му.
— Очакваме с нетърпение следващия ни разговор, господа — заявиха от креслото, водещо срещата. — Утре вечер. Когато очакваме да ни съобщите, че сте готови. Приятна работа.
В кръга помълчаха, след като двамата от Новата фирма излязоха. После фигура в черно влезе безшумно през двукрилата врата, доближи светлината, кимна и се махна бързо.
— Отдавна са напуснали сградата — съобщиха от едно кресло.
— Що за противни хора…
— Казвам ви, трябваше да предпочетем Гилдията на убийците.
— Ха! Те добре си поживяха при Ветинари. Пък и ние изобщо не го искаме мъртъв, нали? Мисля си обаче, че след време вероятно ще имаме работа и за тази гилдия…
— Несъмнено. Когато нашите приятели напуснат града живи и здрави… Пътищата са опасни.
— Не, господа. Ще се придържаме към плана. Онзи Чарли ще ни бъде подръка, докато всичко се подреди според замислите ни, в случай че пак имаме нужда от него. После въпросните господа ще го отведат далеч, много далеч оттук, за да го… ха, възнаградят. Но може би по-късно ще се обърнем към Гилдията на убийците, защото не изключвам възможността господин Шиш да си въобрази, че е излишно хитър.
— Предвидливо. Все пак жалко, че ще похабим такъв шанс. Ех, какво ли не бихме могли да постигнем с Чарли в ръцете си…
— Колко пъти да ви втълпявам, че така няма да успеем? Човекът е същински клоун.
— Предполагам, че сте прав. По-добре да се отървем от проблемите си веднъж завинаги.
— Убеден съм, че се разбираме напълно. А сега… закривам това заседание на Комитета за неизбиране на Патриция. Впрочем то никога не е било провеждано.
Лорд Ветинари по навик ставаше толкова рано, че всъщност краткото отбиване в леглото беше само удобен повод да се преоблече.
Харесваше часа точно преди зимното зазоряване. Обикновено имаше мъгла и градът не се виждаше добре, рядко се чуваше звук освен някой и друг кратък писък.
Но покоят тази сутрин беше нарушен от вик точно пред портите на двореца.
— Хойнарилуп!
Ветинари пристъпи към прозореца.
— Скуидапед-_ойт!_
Патрицият се върна при бюрото си и взе звънчето, за да повика своя чиновник Дръмнот, когото изпрати да проучи положението.
— Сър, там стои просякът, известен като Дъртия Гнусен Рон — осведоми го Дръмнот след пет минути. — Продава тази… хартия, пълна с всякакви вести.
Държеше листа с два пръста на изпънатата си ръка, сякаш очакваше да избухне.
Лорд Ветинари го взе и го прегледа набързо. После се зачете.
— Брей, брей… „Анкх-морпоркски вестник“. Някой друг купуваше ли го?
— Немалко хора, милорд. Онези, които се прибират от нощна смяна, както и търговците на път към пазарите.
— Не виждам тук да се споменават Хойнарилуп или Скуидапед-_ойт._
— Наистина липсват, милорд.
— Твърде странно. — Ветинари пак се зачете. — Хъм, хъм. Отмени срещите ми тази сутрин. Ще приема Гилдията на градските викачи в девет часа, а Гилдията на гравьорите — в десет.
— Сър, не знаех, че са поискали среща с вас.
— Ще поискат — увери го Патрицият. — Щом видят това, няма да се помайват. Виж ти… Петдесет и шестима са пострадали при кръчмарско сбиване.
— Струват ми се множко, милорд.
— Но сигурно е вярно, Дръмнот. Така е написано във вестника. О, да, уведоми и онзи симпатичен господин Дьо Слов, че ще го приема в девет и половина. — Погледът му отново се плъзна по сивкавия лист. — Освен това те моля да споделиш с когото е необходимо, че не желая господин Дьо Слов да пострада по какъвто и да било начин.
Дръмнот почти винаги схващаше мигновено посланията на господаря си, но този път се подвоуми.
— Милорд, да смятам ли, че не желаете господин Дьо Слов да се сблъска със злонамерено неразбиране?
— Дръмнот, ти да не си позволи да намигнеш?
— О, не, сър!
— Бих искал да ти е ясно, че всеки гражданин на Анкх-Морпорк има правото да ходи по улиците, без да бъде тормозен.
— О, богове! Нима, милорд?!
— Така е, повярвай ми.
— Сър, аз обаче бях останал с впечатлението, че сте решително против наборното печатарство. Казвахте, че така печатните изделия ставали прекалено евтини и хората щели да…
— Дръмнот, ти не си ли обърнал поглед към вълнуващото ново хилядолетие, което ни очаква? Не си ли готов да сграбчиш каквото ти предлага бъдещето?
— Не съм сигурен, милорд. Ще имам ли нужда от специално работно облекло за целта?
Другите квартиранти вече се бяха настанили за закуска около масата, когато Уилям слезе припряно в трапезарията. Бързаше, защото знаеше мнението на госпожа Еликсирска за хората, които закъсняват.