Собственичката на „Пансионът на госпожа Евкразия Еликсирска за почтени работещи мъже“ беше онова, към което Захариса неосъзнато се стремеше — не просто достойна, ами направо достопочтена дама. В това качество съчетаваше начин на живот, религия и хоби. Допадаха й почтените хора, които са „чисти и честни“. Така изричаше двете думи, сякаш тези добродетели са немислими една без друга. Поддържаше достойна обстановка и готвеше евтини, но достойни гозби за достойни квартиранти, които с изключение на Уилям бяха на средна възраст, ергени и забележителни трезвеници. Тук имаше преди всичко занаятчии от малки работилници, почти неизменно с едро телосложение, бръснати до синьо, любители на здрави груби ботуши и на непохватната учтивост по време на хранене.
Странно — според представите на Уилям за хора като госпожа Еликсирска, — но тя не се гнусеше от джуджета и тролове. Поне от чистите и честните. Вярваше, че приличието е по-важно от принадлежността към определена разумна раса.
— Тук пише, че петдесет и шестима пострадали при кръчмарско сбиване — сподели господин Макълдъф.
Той поемаше ролята на председател начело на масата, защото беше най-отдавнашният квартирант. Бе си купил „Вестника“ по пътя към пансиона. Прибираше се от пекарната, където беше старши на нощната смяна.
— Представете си само — промълви госпожа Еликсирска.
— Според мен са били петима-шестима — вметна Уилям.
— Написано е петдесет и шестима — строго го поправи господин Макълдъф. — Черно на бяло.
— Сигурно е вярно — заяви госпожа Еликсирска, — иначе нямаше да го напишат.
— Чудя се кой го пише — сподели господин Проун, който продаваше на едро ботуши и обувки.
— О, има си специални хора за тази работа — осведоми го господин Макълдъф.
— Тъй ли? — подхвърли Уилям.
— Ами да — увери го господин Макълдъф, един от тежките мъже, които мигновено стават специалисти във всяка област. — Няма да позволят на тоя или оня да пише каквото си иска.
Уилям стигна дълбоко умислен до бараката зад „Кофата“.
Добровръх вдигна поглед от плоския камък, върху който подреждаше набора за театрален афиш.
— Ей там има малко парици за теб — кимна към скамейката до стената.
Бяха почти само медни грошове, но пък наброяваха почти тридесет долара. Уилям зяпна.
— Не може да бъде… — прошепна немощно.
— Господин Рон и неговите приятели непрекъснато идваха да взимат още от вестника — добави Гунила.
— Но… всичко беше съвсем обикновено — промърмори Уилям. — Дори нямаше нещо важно. Само… разни случки.
— Ами всеки иска да научава за разни случки — заяви джуджето. — Като гледам, утре можем да продадем три пъти по-голям тираж, ако намалим цената наполовина.
— Наполовина ли?!
— На всеки му харесва да си мисли, че знае какво става. — Джуджето пак се ухили. — В задната стая те чака една млада дама.
Преди епохата на люлеещите се кончета постройката подслонявала пералня. Част от помещението бе отделена с чепати дъски, стигащи до кръста на човек. Там се свирал нещастникът, чиято работа била да обяснява на клиентите къде се е дянал вторият чорап от чифта. Захариса седеше сковано на малка табуретка, впила пръсти в чантичката си и притиснала лакти до хълбоците си, за да се опази от мръсотията.
Кимна на Уилям, щом го видя.
Той пък се зачуди защо я е поканил. Да, бе… У нея все пак имаше признаци на здрав разум, освен това водеше сметките на дядо си, а и — честно казано — Уилям рядко срещаше грамотни хора. За повечето перото беше сложна машинария. Щом Захариса знаеше за какво служи апострофът, той беше готов да се примири с държанието й, по-подходящо за някой отминал век.
— Сега това ли е вашият офис? — прошепна тя.
— Така се оказа.
— Не ми казахте за джуджетата!
— Нещо против ли имате?
— О, не. Според мен те са много кротки и благопристойни.
Уилям беше принуден да осъзнае, че говори с момиче, което никога не е стъпвало на някои улици в часа, когато се затварят баровете.
— Вече имам две вести, подходящи за вас — прошушна му Захариса, сякаш споделяше държавна тайна.
— Ъ-ъ… тъй ли?
— Дядо ми казва, че това е най-дългата и студена зима в живота му.
— Е, и?
— Ами той е вече осемдесетгодишен. Видял е много зими.
— Аха…
— И снощи годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал „Кукличките“ е бил прекъснат, защото масата със сладкишите била преобърната. Научих всичко от секретарката на кръжока и го записах.
— Нима? Ъ-ъ… А според вас това интересно ли е?