Тя му връчи лист, откъснат от евтина тетрадка. Уилям се зачете.
„Годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал «Кукличките» бе проведен в читалнята на улица «Мощно лоби» под председателството на г-жа Х. Речна. Тя приветства всички членове на кръжока с добре дошли и изрази задоволството си от представените многобройни експонати. Бяха присъдени награди както следва…“
Уилям плъзна поглед по подробния списък с имена и награди.
— „Образец в стъкленица“ ли? — сепна се по едно време.
— Отнася се за конкурса за далии — обясни Захариса.
Уилям старателно дописа думата „далия“ и продължи нататък с предпазливостта на пътешественик в джунглата, който не знае какъв екзотичен звяр може да му се нахвърли от гъсталака.
Стигна до края на историята:
„Но общото добро настроение помръкна, когато един гол мъж, преследван по петите от Стражата, нахлу през прозореца и профуча през стаята, събаряйки всичко по пътя си, преди да бъде заловен. Срещата бе закрита в девет часа вечерта. Г-жа Речна благодари на всички членове.“
— Какво ще кажете? — с намек за нервност попита Захариса.
— Знаете ли — някак разсеяно подхвана Уилям, — струва ми се, че е твърде вероятно вашият текст да не подлежи на никакво подобрение. А според вас… кое е най-интересното в тази среща?
Тя притисна длан към устата си от притеснение.
— Ох, как забравих! Госпожа Похвална спечели първа награда за своя пандишпанен сладкиш! А предишните шест години винаги са я класирали на второ място.
Уилям се вторачи в стената.
— Браво на вас. Бих вмъкнал и това в текста на ваше място. Но ако отскочите до участъка на Стражата в „Кукличките“ и ги поразпитате за голия мъж…
— В никакъв случай! Почтените жени нямат за какво да говорят със Стражата!
— Исках да кажа, че ще попитате само защо са го преследвали.
— Но защо?
Уилям се помъчи да облече в думи смътната си идея.
— Хората биха искали да знаят.
— А от Стражата няма ли да ми се разсърдят, че питам?
— Е, нали са нашата Стража. Не виждам за какво биха се сърдили. А и дали не бихте могла да намерите хора на по-преклонна възраст и да ги попитате за времето? Кой е най-възрастният жител на града?
— Не знам. Сигурно някой от магьосниците.
— Защо не отидете в Университета да го попитате помни ли по-студени зими от тази?
— Тук ли пишете разни неща? — подвикна глас откъм вратата.
Гласът принадлежеше на дребосък със сияещо червендалесто лице, който сякаш току-що бе чул най-новия пиперлив виц.
— Питам, щото отгледах ей тоя морков и ми се вижда, че е с доста любопитна форма. Е? На какво ви прилича, а? Голям майтап, а? Занесох го в кръчмата и момчетата се натръшкаха от кикот. Разправят, че трябвало да го има във вестника!
Тикаше моркова под носовете им. Наистина имаше любопитна форма. И лицето на Уилям се сдоби с любопитен оттенък на червеното.
— Ама че странен морков — отбеляза критично Захариса. — Вие как мислите, господин Дьо Слов?
— Ъ-ъ… ами… защо не отидете в Университета? А аз ще се разбера с този… господин — смотолеви Уилям, когато си възвърна властта над езика.
— Жена ми не спира да се смее!
— Какъв късметлия сте — сериозно отбеляза Уилям.
— Жалко, че нямате картинки във вестника, нали?
— Така е, но и без това съм загазил — сподели Уилям и разтвори бележника си.
Когато се отърва от мъжа и смешния му зеленчук, Уилям се премести при печатарите. Джуджетата се бяха събрали около капак в пода.
— Помпата пак замръзна — подхвърли през рамо Добровръх. — Не мога да смесвам мастилото. Оня Сиренко каза, че някъде долу имало кладенец…
Някой викна откъм мазето и още две джуджета слязоха по стъпалата.
— Можете ли да се сетите за някаква причина да поместя това във вестника? — Уилям връчи на джуджето репортажа на Захариса за Кръжока по пекарство и цветарство. — Малко е… скучновато…
Гунила старателно прочете текста.
— Има тъкмо седемдесет и три причини — оповести накрая. — Щото преброих седемдесет и три имена. Мисля си, че на хората ще им хареса да си видят имената във вестника.
— Ами голият мъж?
— Ъхъ… Жалко, че не е научила и неговото име.
Отдолу пак креснаха нещо.
— Да надникнем ли и ние? — предложи Добровръх.
Уилям видя, без изобщо да се изненада, че малкото мазе е построено несравнимо по-изкусно от бараката. Както и кажи-речи навсякъде из Анкх-Морпорк, сегашните подземия са били първи, втори или дори трети етаж на древни здания от времето на империите, когато хората си мислели, че ще пребъдат. После реката се разливала за кой ли път и носела тиня, стените били надстроявани и накрая настоящият Анкх-Морпорк се оказал стъпил върху предишния Анкх-Морпорк. Мнозина се кълняха, че ако имаш остър усет за посоката и още по-остра кирка, можеш да прекосиш целия град под земята, като си пробиваш път през стените.