До едната стена бяха струпани ръждясали кутии и греди, които биха се разпаднали от първото докосване. А насред отсрещната стена имаше зазидан вход. Макар и по-нови, тухлите вече изглеждаха ронливи и крехки в сравнение с прастарите камъни около тях.
— Какво ли има оттатък? — зачуди се Бодони.
— Някоя от старите улици — предположи Уилям.
— Значи и улиците си имат мазета, тъй ли? Че за какво са им?
— Виж сега… Когато някой квартал се наводни зле, хората просто надграждат къщите — помъчи се да обясни Уилям. — Като гледам, навремето това е била стая от партера. Зазидали са вратите и прозорците и са построили нов етаж отгоре. Чувал съм, че в някои части на града надолу имало по шест-седем етажа. Пълни с кал, меко казано…
— Търся тука гусин Дьо Слов — изтътна нечий глас над тях.
Огромен трол засенчваше отвора на капака.
— Аз съм — обади се Уилям.
— Я тогаз да изприпкаш на среща с Патриция — заръча тролът.
— Не съм молил лорд Ветинари за среща!
— А бе, може да ти е чудно, ама доста хора имат среща с Патриция, пък не знаят. Та значи, по-добре побързай. Аз тъй щях да сторя на твое място.
Нямаше друг звук освен тиктакането на часовника. Уилям наблюдаваше неспокойно как лорд Ветинари, наглед забравил за присъствието му, пак чете внимателно „Вестника“.
— Колко интересен… документ — отбеляза Патрицият и внезапно остави листа настрана. — Но съм длъжен да попитам… Защо?
— Това е все същият бюлетин с новини — оправда се Уилям, — само че по-голям. Ъ-ъ… Хората обичат да научават какво става.
— Кои хора?
— Е… всъщност всички.
— Нима? Те ли ви казаха това?
Уилям преглътна на сухо.
— Е… всъщност не. Но вие знаете отдавна, че редовно пиша вести…
— На някои чуждестранни владетели и подобни особи — кимна Ветинари. — На хора, които трябва да знаят. Това е част от призванието им. Вие обаче продавате вестника на всеки, който би го купил на улицата, ако не греша.
— Е… всъщност да, сър.
— Любопитно. Значи не бихте се съгласил с идеята, че държавата наподобява, да речем, някоя от старите галери? Онези, които имат много гребци в трюма, а горе са кормчията и останалите старши членове на екипажа? Всеки има интерес корабът да не потъне. Но бих искал да подчертая, че вероятно не е много полезно за гребците да научават за всяка заобиколена плитчина и избягнато стълкновение. Така само ще се тревожат и няма да гребат равномерно. Достатъчно е да знаят само как да гребат, какво ще кажете?
— Биха искали да са уверени и че кормчията си знае работата — вметна Уилям.
За нищо на света не би успял да възпре изречението. То само се произнесе. И сякаш увисна във въздуха.
Съсредоточеният поглед на лорд Ветинари се проточи няколко секунди над необходимото. После лицето му мигновено грейна в широка усмивка.
— Да, няма съмнение. Непременно трябва да са уверени. В края на краищата живеем в епохата на словото. Значи петдесет и шестима пострадали в кръчмарско сбиване? Смайваща новина. И още какви новини сте ни подготвил, господине?
— Ами, ъ-ъ… Много е студено…
— О, нима? Брей!
На бюрото мастиленото айсбергче отново се блъсна в ръба на мастилницата.
— Да, освен това… настанала суматоха… на някакво сборище на кулинари снощи…
— Суматоха, така ли?
— Е, по-скоро неразбория.3 А един човек е отгледал зеленчук със смешна форма.
— Това вече е занимателно. Каква форма по-точно?
— Ъ-ъ… смешна форма, сър.
— Господин Дьо Слов, бихте ли желал да изслушате съветите ми?
— Очаквам ги, сър.
— Внимавайте какво правите. Хората обичат да им се казва онова, което вече знаят. Не го забравяйте. Чувстват се неуютно, когато им съобщавате новости. Защото новите неща… просто не са каквото хората очакват. Предпочитат да научат, да речем, че куче е ухапало човек. Кучетата го правят непрекъснато. Но не искат да узнаят, че човек е ухапал куче, защото това не би трябвало да се случва. Накратко — хората си въобразяват, че искат новини, но всъщност копнеят за вехтини. Виждам, че вече схващате същината.
— Да, сър — съгласи се покорно Уилям, който далеч не бе проумял всичко докрай, но никак не му допадаше и малкото, което вече разбираше.
— Уилям, доколкото съм осведомен, Гилдията на гравьорите е убедена, че има някои неотложни въпроси за обсъждане с Гунила Добровръх. Аз обаче винаги съм смятал, че трябва да вървим неотклонно към бъдещето.
3
Думите приличат на рибите по това, че някои от по-особените могат да оцелеят само в закътан коралов риф, където смахнатият им вид и разцветка се защитени от хаоса на откритото море. Думи като „суматоха“ и „неразбория“ се срещат единствено в определен вид вестници. Едва ли някой ги споменава в нормален разговор.