Гъмжилото се опитваше да му помогне. Здравите анкх-морпоркски традиции не допускаха да разубеждават някого, взел такова решение. В края на краищата живееха в свободен град, нали? Затова пък се чувстваха свободни да дават на човека всякакви други съвети.
— Ей, доста по-добре е да се качиш на Гилдията на крадците! — кресна един мъж. — Цели шест етажа, а после се разпльокваш върху солидно настлан калдъръм! Ще си пръснеш черепа от първия път!
— Бива си го калдъръма и около двореца — подсказа стоящият до него.
— Няма спор — веднага се съгласи първият. — Ама нали Патрицият ще го затрие, ако понечи да скочи оттам?
— И к’во толкоз, нали му е все едно?
— Всичко опира до стила, мой човек!
— Кулата на Занаята си я бива — убедено заяви една жена. — Почти деветстотин стъпки. И изгледът е чудесен.
— Вярно, само че имаш и много време да си мислиш за разни неща. Докато падаш, де. Май не е най-доброто време за размисъл.
— Ей, имам цяла каруца със скариди и ако още ме бавите, ще вземат да си отидат вкъщи — изпъшка един колар. — Тоя що не скочи най-сетне?
— Умува. Решителна крачка в живота, тъй да се каже.
Човекът на перваза предпазливо обърна глава, когато чу тътрене наблизо. Уилям се плъзгаше с хълбока напред към него, като усилено се стараеше да не погледне надолу.
— Добрутро. Дойде да ме забълбукваш, за да не скоча, а?
— Аз… такова… — Уилям много сериозно се опитваше да не свежда поглед. А отдолу первазът му се стори далеч по-широк. Вече съжаляваше. — Изобщо не би ми хрумнало…
— Готов съм да изслушам всеки довод.
— Да, да… Ъ-ъ… Бихте ли ми казал името и адреса си?
Уилям вече установяваше, че тук духа неочакван гаден ветрец, налитащ на коварни повеи около покривите. Листата на бележника му шумоляха.
— Защо?
— Ъ-ъ… Защото паднете ли от такава височина на твърдата настилка, ще ви е трудничко тогава да ми кажете тези данни — смънка Уилям, като се стараеше да не диша дълбоко. — Щом ще описвам случката във вестника, ще бъде по-убедително, ако съобщя кой сте бил.
— Какъв вестник?
Уилям извади екземпляр на „Вестника“ от джоба си и безмълвно го подаде на човека, който седна на перваза и се зачете. Устните му мърдаха, а краката му се полюшваха в празното пространство.
— Значи тука пишете какво става? — пожела да се увери накрая. — Нещо като градските викачи, ама на хартия?
— Правилно. Та как се казвахте все пак?
— Защо пък „как се казвахте“?
— Е, то си е… ясно — унило отвърна Уилям. Махна с ръка към пустотата и замалко не загуби равновесие. — Щом сте решил да…
— Артър Маниак.
— И къде живеехте, Артър?
— На Дърдорковска алея.
— Какво работехте?
— Ето, пак почнахте с това минало време… А хората от Стражата обикновено ми поднасят чаша чай, да знаете.
В главата на Уилям сякаш звънна тревожна камбанка.
— Вие… скачате честичко може би?
— Изпълнявам само трудната част.
— И коя е тя?
— Катеренето. Очевидно е, че пропускам скачането. Не е квалифицирана работа. Аз съм специалист по зова за помощ.
Уилям се мъчеше да впие пръсти в гладката стена.
— И каква помощ по-точно?…
— Бихте ли понесли двадесет долара?
— Иначе скачате, така ли?
— А, не в буквалния смисъл, би трябвало да сте се досетил. Не докрай. Но ще продължа със заплахите да скоча, ако схващате намека.
Зданието вече изглеждаше много по-високо, отколкото преди броени минути. А хората долу се смаляваха. Уилям все пак виждаше лицата им. Там бяха и Дъртия Гнусен Рон с мърлявото си куче, и останалите от тайфата, защото изпитваха свръхестествено привличане към импровизирания градски театър. Виждаха се и върволици от каруци, парализирали движението в половината град. Усещаше как коленете му омекват…
Артър го сграбчи.
— А, това си е моето място. Намери си друго.
— Казахте, че скачането не е квалифицирана работа — смотолеви Уилям, вторачен в страницата на бележника, а светът се въртеше полека наоколо. — Вие с какво се занимавахте, господин Маниак?
— Ремонт на комини и кули.
— Артър, я да слизаш долу на секундата!
— Ох, божке, отишли са да домъкнат половинката! — изстена Артър.
— Стражник Фидимънт тука ми разправя, че ти… — далечното розово лице на госпожа Маниак се обърна за миг да изслуша стоящия до нея стражник — …пречиш на ко-мер-си-ал-но-то добруване на града, стар глупако!
— С половинката не може да се спори — промърмори Артър и се озърна неловко към Уилям.
— После ще ти съдера задника от бой, тъпако! Веднага да се смъкваш долу, че ще ти дам да се разбереш!