— „Освобождавам те от поста, човече. Излез“ — изрече Чарли.
— Но не и така, Чарли — поклати глава господин Шиш. — Това е заповед. Ти си му началник. Задължително е да го погледнеш високомерно… Как да ти го втълпя? Щом си търговец, представи си, че е поискал да купи нещо от теб на вересия.
Беше шест часът сутринта. Мразовита мъгла стискаше града в задушаваща хватка.
Те вървяха през мътилката по улиците, затътряха се в печатницата зад „Кофата“ и пак излизаха в мъглата на всевъзможни крака, патерици и колела.
Лорд Ветинари чу нечленоразделен крясък и накара нощния дежурен чиновник да слезе до входа на двореца.
Веднага забеляза главата на първа страница. Усмихна се на девиза.
И се зачете в думите.
Д-р Фетъл Доджаст (132 г.) от Невидимия университет заяви пред „Вестника“: „По-студено време от това не помня. Ама да си кажа правичката, сигашните зими не са като ония, когато бях 1/2 по-млад.“
Ледени висулки с дължината на човешка ръка се виждат по улуците на градските покриви, много помпи са замръзнали.
Д-р Доджаст (132 г.) твърди, че зимата е по-лоша от онази през 1902 г., когато в града нахлули вълци. Той добавя: „Доста им се зарадвахме, щото от две седмици не бяхме хапвали прясно месце.“
Г-н Джозая Уинтлър (45 г.) от улица „Мартълбъри“ № 12Б разполага със смешен зеленчук, който е готов да покаже на всеки любопитстващ срещу заплащане на скромна сума.
Г-н Кларънс ХАри (39 г.) моли почтената публика да бъде уведомена, че е загубил ценен за него часовник, вероятно някъде в квартал „Кукличките“. Обявена е награда за намирането му. Моля съобщете в офиса на „Вестника“.
Тва издание трси иконографист със собствено оборудване. Подавайте заявления в офиса на „Вестника“ зад „Кофата“.
Злосторник е откраднал сребро на стойност около 200$ от „Х. Свинозем и Синове“, бижутери от Смотаната улица, вчера сл-обед. Г-н Свинозем (32 г.), който е бил заплашен с нож, сподели пред „Вестника“: „Веднага ще разпозная престъпника, ако го видя отново, защото малцина мъже ходят с чорап на главата.“
Лорд Ветинари се усмихваше.
Някой почука кротко на вратата.
Той погледна часовника.
— Влезте.
Нищо не се случи. След няколко секунди тихото почукване се повтори.
— Влезте.
Пак настъпи тежка тишина.
Лорд Ветинари докосна една наглед най-обикновена част от бюрото си.
От уж плътната дъска изскочи дълго чекмедже, сякаш се плъзгаше по грижливо смазана рамка. Върху подложка от черно кадифе бяха наредени няколко тънки приспособления. Описанието на всяко от тях задължително трябваше да включва думата „остро“.
Патрицият направи своя избор, отпусна небрежно ръката си покрай хълбока, пристъпи безшумно към вратата и натисна дръжката. После отстъпи пъргаво, за да се предпази от желаещите да нахълтат.
Никой не натисна вратата.
Тя сама се завъртя навътре заради кривите панти.
Господин Макълдъф приглади с длан вестника. Всички седящи около масата на закуска вече бяха приели факта, че щом той купува броевете, не само е техен собственик, но и проповедник, който съобщава съдържанието им на благодарното паство.
— Тук пише, че някакъв мъж от улица „Мартълбъри“ отгледал смешен зеленчук.
— Много ми се иска да го видя — сподели госпожа Еликсирска.
От другия край на масата се чу задавен звук.
— Добре ли сте, господин Дьо Слов? — разтревожи се хазайката, а господин Проун го потупа по гърба.
— Да, да, наред съм — изгъгна Уилям. — И-изви-нете. Не внимавах как гълтам чая.
— В онази част на града има хубава почва — отбеляза господин Картрайт, който беше амбулантен търговец на семена.
Уилям отчаяно се съсредоточи върху препечената си филийка, а около него всяка новина от вестника се представяше с вниманието и почитта, дължими на свещена реликва.
— Някой заплашил с нож бижутер — продължи господин Макълдъф.
— Скоро и в собствените си домове няма да сме на сигурно място — оплака се госпожа Еликсирска.
— Не ми се вярва обаче сегашната зима да е най-студената от сто години насам — възрази господин Картрайт. — Сигурен съм, че онази преди десет години беше по-лоша. Много зле ме удари в продажбите.
— Така е написано във вестника — напомни господин Макълдъф с невъзмутимия глас на играч, който слага асо на масата.
— Некрологът, който ни прочетохте, ми се стори малко необичаен — промълви госпожа Еликсирска, а Уилям закима безмълвно над рохкото си яйце. — Според мен едва ли е общоприето да се споменава какво е извършил покойникът след смъртта си.