Господин Дългокоп, който беше джудже и вършеше нещо в бижутерския бизнес, си взе още една препечена филийка и отбеляза спокойно:
— Всякакви ги има на този свят.
— Градът обаче взе да се препълва — вметна господин Уайндлинг, който изпълняваше неизвестни за останалите чиновнически задължения. — Зомбитата поне са бивши човеци. Разбира се, не влагам обиден смисъл в думите си.
Господин Дългокоп се подсмихна и си намаза филийката с масло. Уилям пък се питаше защо са му толкова неприятни хората, които уж никого не искали да обидят с приказките си. Може би защото просто биха могли да се въздържат от оскърбителни двусмислици.
— Е, трябва да се приспособяваме към новото време — обобщи госпожа Еликсирска. — Надявам се горкият човек да си намери часовника.
Споменатият господин Хари вече чакаше пред офиса. Сграбчи ръката на Уилям и я раздруса.
— Изумително, сър, изумително! Как го постигнахте? Трябва да е някаква магия! Щом поместихте съобщението във вашия вестник, аз се прибрах вкъщи и да пукна, ако часовникът не беше в десния джоб на другата ми куртка! Дано боговете благословят вашия вестник, това мога да кажа аз!
Вътре Добровръх запозна Уилям с последните случки. До този час от „Вестника“ били продадени осемстотин екземпляра. При цена от пет пенса делът на Уилям достигал шестнадесет долара. Делът представляваше солидна купчинка пенита върху бюрото.
— Ама че безумие! — възмути се Уилям. — Ние просто пишем разни неща!
— Има и малки затруднения, момко — продължи Добровръх. — Ще правиш ли нов брой за утре?
— О, богове, не!
— Е, аз обаче ти приготвих чудничка историйка — навъси се джуджето. — Чух, че в Гилдията на гравьорите вече подготвят своя преса. И разполагат с парици в излишък. Стигне ли се до надпревара в печатането, могат да ни натикат в миша дупка.
— Наистина ли могат?
— И още как! Отдавна са се научили да работят с печатарски преси. Изобщо не е трудно да си направиш наборни букви, щом имаш подръка толкова гравьори. Добра работа ще свършат. Да си призная, хич не очаквах да се намесят в бизнеса толкова скоро.
— Смаян съм!
— Няма от какво. По-младите в гилдията отдавна се заглеждат в книгите от Омния и Ахатовата империя. Както излиза, са чакали сгоден случай. Чух, че снощи в гилдията имали извънредно събрание. Сменили някой и друг от тузовете.
— Това си е струвало да се види.
— Та ако ще продължаваш с вестника… — подхвана джуджето.
— Не искам толкова пари! — изскимтя Уилям. — С парите идват и всякакви проблеми!
— Можем да продаваме „Вестника“ още по-евтино — предложи Захариса, но го изгледа накриво.
— Така само ще спечелим повече пари — мрачно промърмори Уилям.
— Можем… ами можем да даваме на уличните продавачи по-голяма отстъпка — сети се тя.
— Да не стане беля — сепна се Гунила. — Ще прекалят с терпентина.
— Поне нека се погрижим да получават добра закуска — не мирясваше Захариса. — Голям казан варено и в него да има месо с установен произход.
— Но аз дори не съм сигурен, че има достатъчно новини, за да запълним…
Уилям млъкна. Не беше така, нали? Щом е във вестника, значи е новина. А щом е новина, значи попада във вестника. И е истина.
Спомни си разговорите около масата на закуска. „Няма да им позволят да го напишат във вестника, ако не е вярно, прав ли съм?“
Уилям не беше запален по политиката. Но установи, че напряга неизползвани досега духовни мускули, когато се замисли за „онези“, които „не позволяват“. Защото тази мисъл будеше у него някои спомени.
— Защо не наемем още хора да ни помагат в събирането на новини? — не секваха предложенията на Захариса. — Ами новините от други краища на света? Псевдополис и Куирм, да речем? Стига и да поговорим с хората, които пристигат с дилижансите…
— На джуджетата ще им хареса да научават какво става в Юбервалд и Меден рудник — приглади брадата си Добровръх.
— Дилижансът пътува почти седмица оттам! — възрази Уилям.
— Е, и? Пак са си новини.
— Не бихме ли могли да използваме сигналните кули? — плахо се обади Захариса.
— Семафорите ли?! Да не сте полудяла?! — избухна Уилям. — Страшно е скъпо!
— Какво от това? Нали се тревожехте, че имаме прекалено много пари!
За миг ги освети някакво сияние. Уилям се обърна.
Едно… нещо се бе появило на вратата. Имаше триножник. Също и чифт кльощави крака в черни крачоли зад него, а отгоре му — голяма черна кутия. Ръка в черен ръкав се подаваше иззад кутията и държеше малка поставка, от която се виеше дим.