— Тази зтана добре — съобщи нечий глас откъм задницата на кутията. — Отблязъкът от шлема на джуджето беше толкова хубав, че не зе здържах. Нали тързите иконографизт? Аз зъм Ото Вик.
— О, тъй ли… — промълви Захариса. — А добър ли сте в този занаят?
— В тъмната зтаичка зъм зъщинзки магьозник. И непрекъзнато правя екзперименти — заяви Ото Вик. — Имам пълно оборудване, както и положителна и дейна наглаза!
— Захариса! — прошепна настойчиво Уилям.
— Вероятно бихте могъл да започнете с долар на ден…
— Захариса!
— Моля? Какво има?
— Той е вампир!
— Възразявам категорично зрещу такова отношение — не закъсня с отговора и скритият от погледите им Ото. — Толкова е лезно да предположите, че взеки з юбервалдзки акцент е вампир, нали? Има хиляди и хиляди жители на Юбервалд, които не за вампири!
Уилям безцелно махна с ръка, за да се отърси някак от смущението си.
— Добре де, съжалявам, но…
— Но аз впрочем зъм вампир — продължи Ото. — Ако обаче бях влязъл с бодър вопъл: „Здравейте, аз зъм едно мило зладко вампирче!“, какво бихте зи помизлили?
— Щяхме да се шашнем — призна Уилям.
— Пък и обявата ви предполагаше… нали зе зещате, положителна и дейна наглаза. Озвен това вижте какво имам…
Тънка ръка със синкави вени се протегна, стиснала малка лъскава черна лента.
— О, вие сте подписал клетвата?! — въодушеви се Захариса.
— Да, в Зборната зала на Казапзката улица — победоносно потвърди Ото. — Отивам там взяка зедмица за нашите пезнопения и чай з кифлички, но преди взичко заради назърчителните разговори, които отклоняват мизлите ни от темата за телезните течнозти. Вече не зъм някакъв зи глупав змукач!
— Вие какво мислите? — озърна се Уилям към Добровръх.
Джуджето се почеса по носа.
— Вие решавате. Но ако опита някакви трикове с моите момци, ще има дълго да си търси краката. За каква клетва си приказвате?
— На Юбервалдското въздържателско движение — обясни Захариса. — Когато някой вампир се закълне и удостовери с подпис, че се отказва напълно от човешката кръв…
Ото потръпна.
— Предпочитаме да казваме „онази дума з «к»“…
— Добре, нека да е думата с „к“ — поправи се Захариса. — Движението набира голяма популярност. Знаят, че това е единственият им шанс.
— Е… така да бъде — смънка Уилям. Вампирите го лишаваха от спокойствие, но след всичко чуто да откаже на новодошлия щеше да е като ритник по дружелюбно кученце. — Имате ли нещо против да си разположите нещата в мазето?
— Мазе? — зарадва се Ото. — Върхът!
Уилям се върна зад бюрото си. Първо дойдоха джуджетата, мислеше си. Жителите на града ги обиждаха заради усърдието и ръста им, но те се снишаваха4 и преуспяваха. После дойдоха троловете, които никой не тормозеше излишно, защото хората рядко мятат камъни по високи два метра и половина същества, които могат да мятат цели скални късове. След време и зомбитата изскочиха от ковчезите. Неколцина върколака се промъкнаха крадешком. Гномовете бързо си намериха мястото въпреки лошото начало, защото бяха корави и още по-зле реагираха на обиди от троловете. Тролът поне не може да се покатери в крачола, за да ти счупи коляното. Май не оставаха много разумни раси, които да не са се настанили в града.
Вампирите обаче нищо не постигаха. Не общуваха охотно дори помежду си, не мислеха като задружна общност, бяха неприятно странни, а и дяволски се натрапваше липсата на подходящи за тях хранителни магазини.
По-схватливите сред тях проумяваха, че другите наоколо биха ги понесли само ако престанат да бъдат вампири. Възсолена цена за социалната интеграция, но може би не и колкото отрязването на главата, изгарянето на тялото и разпръскването на пепелта в реката. Примирението с пържолата алангле като диета не е толкова лоша участ в сравнение със смъртта от трепетликов кол натюр.5
— Но ние… ъ-ъ… бихме искали да видим кого наемаме на работа — накрая изрече Уилям.
Ото се появи съвсем бавно и неуверено иззад окуляра на иконографа. Беше слабоват и блед, носеше кръгли черни очилца. Още стискаше черната лентичка, сякаш е защитаващ го талисман. Всъщност точно така си беше.
— Няма да ви ухапем — успокои го Захариса.
— Защото същото очакваме и от вас — добави Добровръх.
— Това беше малко безвкусна забележка — укорно възрази момичето.
— Ами и аз не искам да ме пробват на вкус — отвърна джуджето и пак се зае с набора.
5
Пък и всеки, който се осмелява да хапне сурова пържола от анкх-морпоркска месарница, си навлича достатъчно опасности, за да предизвика съчувствие.