— Няма да зъжалявате — увери ги Ото. — Аз зе превъзпитах напълно. Моля ви, кажете ми вече какво изкате да знимам.
— Новини — лаконично отговори Уилям.
— Какви за тези новини?
— Новините са… — Уилям опита пак. — Новините… са каквото поместваме във вестника…
— А това как ви се струва? — попита весел глас.
Уилям се завъртя на пети. Видя стряскащо познато лице над картонена кутия.
— Здравейте, господин Уинтлър. Ъ-ъ… Захариса, не бихте ли могла да отидете в…
Закъсня. Господин Уинтлър беше от хората, за които пърдящата възглавница е ненадминато постижение в областта на шегичките. И не би позволил леденото посрещане да го обезсърчи.
— Тази сутрин си копаех в градинката и що да видя — ей този пащърнак. Викам си: „Онзи младеж във вестника направо ще падне от стола“, щото и съпругата ми все се хили…
За ужас на Уилям вече бъркаше в кутията.
— Господин Уинтлър, наистина съм убеден, че не е…
Но ръката се вдигаше.
— Хващам се на бас, че и младата дама обича да се посмее.
Уилям стисна клепачи. Чу как Захариса ахна.
— Ау, каква прилика!
Той отвори очи.
— О, това е нос… Пащърнак с личице на буци и огромен нос!
— Изкате ли да го знимам? — попита Ото.
— Да! — подкани го Уилям, опиянен от облекчението. — Направете голяма снимка на господин Уинтлър и неговия смайващо носов пащърнак. Първата ви задача, Ото! На всяка цена!
Господин Уинтлър сияеше.
— Да изтичам ли до вкъщи за моркова?
— Не! — изплющяха в дует гласовете на Уилям и Гунила.
— Веднага ли изкате знимката? — уточни Ото.
— Непременно! — заяви Уилям. — Колкото по-скоро пуснем господин Уинтлър да се прибере в дома си, толкова по-бързо ще успее да изкопае следващия смешен зеленчук! Какво ли ще ни донесете другия път? Зелен фасул с ушички? Цвекло с ръчички? Брюкселско зеле с грамаден космат език?
— Ама още тук и зега ли изкате знимката?
Напрежението на Ото просмукваше всяка сричка.
— Да, тук и сега!
— Да си призная, имам големи надежди за една ряпа… — подхвана господин Уинтлър.
— Е, добре… Гозподин Уинтлър, погледнете назам, ако обичате — промълви Ото.
Шмугна се зад иконографа и махна капака на лещата. Уилям зърна за миг надничащото духче, което стискаше четчица. С другата си ръка Ото полека вдигна поставката, където дремеше дебел саламандър. Показалецът му се приготви да натисне спусъка, който стоварваше чукче върху главата на животинчето с премерена сила, колкото да го ядоса.
— Взички да зме зазмени, моля!
— Почакайте! — припряно се намеси Захариса. — Всъщност благоразумно ли е един вампир да…
Щрак.
Саламандърът блесна и превърна цялата стая в ослепителна бяла светлина и тъмни сенки.
Ото изпищя. Свлече се на пода, впил пръсти в шията си. После скочи, опулил очи и задавен. Олюля се на омекналите си крака до отсрещната стена и обратно. Накрая рухна на стола и с конвулсивно трепнала ръка помете хартиите от бюрото.
— Ааргхааргх…
Настъпи тишина на вцепенение.
Ото стана, нагласи папийонката си и изтупа дрехите си. Едва тогава погледна замръзналите лица.
— Е, какво? — заговори строго. — Защо ме зяпате така? Зъвзем нормална реакция. Зтарая зе да я преодолея. Зветлината във взичките зи форми е моята зтразт. Зветлината е моето платно, а зенките — моята четка.
— Но силната светлина е болезнена за вас както за всички останали вампири! — възкликна Захариса.
— Да. Малко е гадничко, но минава.
— И… се случва всеки път, когато снимате, така ли? — попита Уилям.
— Не, понякога е по-зле.
— По-зле ли?!
— Понякога зе разпадам на прах. Но каквото не ни убие, замо ни прави по-зилни.
— Зилни ли?
— Абзолютно!
Уилям долови погледа на Захариса. Беше красноречив: „Вече го наехме. Нима можем да го прогоним? И не се присмивай на акцента му, ако не владееш до съвършенство юбервалдския, ясно?“
Ото намести правилно иконографа и пъхна вътре чист лист.
— А зега ще опитаме ли още веднъж? — предложи бодро. — И този път взички да за узмихнати!
Получаваха поща. Уилям бе свикнал с редките писма, обикновено от недоволни клиенти на новинарското му бюлетинче. Оплакваха се, че не им е съобщил за появата на двуглавите великани, безбройните напасти и дъждовете от домашни животни, които според слуховете връхлитали Анкх-Морпорк. Поне в едно баща му беше прав — лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Но все още се изумяваше, че хората са готови да повярват толкова лесно.
А сега… Сякаш раздруса дърво и върху главата му се сипеха орехи. В няколко писма се заяждаха, че е имало къде-къде по-студени зими от тази, макар че във всяко се посочваше различна година. Някой твърдеше, че напоследък и зеленчуците вече не били толкова смешни, особено праз лукът. Читател питаше възмутен къде гледа Гилдията на крадците, а не сложи край на нелицензираната престъпност в града. Един човек приписваше наскорошните грабежи на джуджетата, на които не бивало да се позволява да живеят в града и да отнемат залъка от устата на почтените човеци.