— Слагаме отгоре заглавие, нещо като „Писма“, и ги отпечатваме във вестника — реши Уилям. — Но без писмото за джуджетата. Все едно чувам приказките на господин Уайндлинг. Или пък слушам баща си, но той поне пише правилно думата „нежелани“.
— А защо не и това писмо?
— Защото е оскърбително.
— Някои хора обаче биха се съгласили — възрази Захариса. — Неприятностите в града зачестиха.
— Вярно, но не бива да го публикуваме.
Уилям помоли Добровръх да дойде при тях и показа писмото на джуджето. Гунила го прочете внимателно.
— Сложи и него — предложи накрая. — Ще запълни половин колонка.
— Но мнозина ще се разсърдят.
— Чудесно. Ще сложим във вестника и техните писма.
Захариса въздъхна.
— Вероятно добре ще ни послужат за запълване на мястото… Уилям, дядо ми каза, че никой от гилдията нямало да ни гравира иконографиите.
— Че защо? Можем да си позволим техните тарифи.
— Но не сме членове на гилдията. Положението става много неловко. Искаш ли ти да кажеш на Ото?
Уилям също въздъхна и слезе по подвижната стълбичка.
Джуджетата използваха мазето за спалня, защото се чувстваха по-уютно, когато подът е над главите им. Позволиха на Ото да се свре в един влажен ъгъл, който той отдели със стар чаршаф на опънато въже.
— О, здравейте, гозподин Уилям.
— Опасявам се, че няма да намерим кой да гравира вашите снимки…
Вампирът като че не се притесни.
— Да, чудех зе дали няма да зтане така.
— За съжаление се налага да ви кажа, че…
— Няма проблеми, гозподин Уилям. Винаги зе намира изход.
— Какъв? Вие нали не умеете да гравирате?
— Не умея, но… Ние печатаме черно и бяло, не зъм ли прав? А хартията е бяла, значи печатаме замо черно. Погледнах как джуджетата работят з буквите. Навзякъде зе търкалят парчета метал и… Знаете ли как гравьорите работят з кизелина?
— Е?
— Ами на мен ми озтава замо да науча духчетата да ризуват з кизелина. Трябваше да поумувам как да позтигнат оттенъците на зивото, но зпоред мен зе зетих…
— Тоест ще накарате духчетата да правят вместо снимки направо гравюри?
— Да. Такива идеи изглеждат прозто очевидни, злед като зи измизлил какво да правиш. — Ото се настрои някак печално. — А аз мизля за зветлината през цялото време. Винаги…
Уилям смътно си спомняше какво бе казал някакъв умник: „По-страшен от жадуващия кръв вампир е само вампирът, жадуващ нещо друго.“ Цялата непреклонна решителност, влагана в намирането на млади жени, които спят в стаи с отворени прозорци, се насочваше в друг интерес с безмилостно и несекващо старание.
— Ъ-ъ… А защо трябва да работите в тъмна стая? Духчетата нямат нужда от мрак, доколкото знам.
— А, това ми е необходимо за моя екзперимент — гордо сподели Ото. — Знаете ли, че иконографизтите могат да бъдат наречени и фотографи? От зтарата дума „фотус“ на латацийзки език, която означава…
— „Да се размотаваш наоколо като слабоумен и да раздаваш заповеди, сякаш светът е твой.“
— О, значи я знаете!
Уилям кимна. Тази дума го озадачаваше отдавна.
— Е, аз пък работя над звоя обзкурограф.
Веждите на Уилям се извиха. Денят се оказваше уморителен.
— Обскурограф ли?… За правене на снимки с тъмнина?
— З изтинзка тъмнина, за да бъдем точни. — В гласа на Ото се прокрадваше вълнение. — Тя не е замо отзъзтвие на зветлина. Говоря ви за зветлината от другата зтрана на тъмнината. Защо да не я наречем… жива тъмнина? Ние не можем да я виждаме, но духчетата могат. Извезтно ли ви е, че юбервалдзката пещерна земна змиорка излъчва тъмна зветлина, когато я зтрезнат?
Уилям се вторачи в голямата стъкленица на работната маса. Две грозни твари се бяха свили на дъното.
— Дали ще успеете?
— Надявам зе. Почакайте малко.
— Трябва да се кача горе…
— Замо зекундичка…
Ото нежно извади едната змиорка и я сложи на поставката, където обикновено имаше саламандър. Насочи единия си иконограф към Уилям и кимна.
— Раз… два… три… БАМ!
И последва…
… мека беззвучна имплозия, мимолетно усещане, че светът е бил смачкан на топка, замразен и разтрошен на дребни остри иглички, набити във всяка клетка от тялото на Уилям.6 После се възцари отново привичният здрач на мазето.