— Не може да правите тъй.
— Тогава може ли да запиша защо не мога да запиша? — усмихна му се лъчезарно Уилям.
Детритус вдигна ръка и побутна лостчето на шлема си. Едва доловимото бръмчене се засили лекичко. Тролът си имаше шлем с вентилатор, задвижван от пружина. Така охлаждаше своя силициев мозък, когато беше застрашен от прегряване и спадане на ефективността. А в момента очевидно имаше нужда от цялото си хладнокръвие.
— А бе, виж сега… Тука е забъркана политиката, чатна ли?
— Хъм, може би. Извинявайте, че се заядох.
Ото се бе изправил немощно и отново се занимаваше с иконографа.
Детритус стигна до решение и кимна на един редови стражник.
— Фидимънт, заведи тия… двамата при господин Ваймс. Гледай да не се търкулнат по някоя стълба или да не стане друга беля.
„Господин Ваймс…“ — повтори мислено Уилям, докато бързаше след стражника. Всички в Стражата го наричаха така. До неотдавна бе рицар, вече беше дук и Командир на Градската стража, а те казваха „господин Ваймс“. Със същия натъртен тон, както при реплики от рода на „Господине, пуснете тоя арбалет на земята и се обърнете към мене, ама кротичко“. Уилям недоумяваше защо е така.
Не го бяха възпитали да уважава Стражата, защото „това не са хора от нашите кръгове“. Смяташе се, че са полезни досущ като овчарските кучета, защото несъмнено все някой трябва да държи юздите на сганта. Но в името на небесата, кой глупак би пуснал овчарското куче да спи в дневната?! С други думи, Стражата беше печална необходимост, подразделение на същите криминални прослойки, които усмиряваше. Или според възгледа, който лорд Дьо Слов не изповядваше открито — част от всички онези, които печелят по-малко от хиляда долара годишно.
Семейството на Уилям и техните познати държаха в умовете си въображаема карта на града, която го делеше на райони, населени с почтени граждани, и останалите, побиращи престъпните отрепки. Те се стъписаха… не, поправи се Уилям, те се обидиха, когато научиха, че Ваймс си представя съвсем друга карта. Очевидно бе заповядал на подчинените си да чукат на главния вход при посещение в която и да било сграда, дори посред бял ден. А здравомислието подсказваше, че е задължително да минават отзад като всяка прислуга.7 Този човек просто не знаеше що е приличие.
И фактът, че Патрицият му даде титлата дук, само показваше колко некадърен управник е Ветинари.
Ето защо Уилям беше предразположен да се отнася със симпатия към Ваймс. Стигаха му и враговете, които си създаваше Командирът на Стражата. За съжаление обаче смяташе и че всичко в този човек предполага употребата на думичката „лошо“ — лошо се изразяваше, имаше лошо образование и лошо го мъчеше самоналожената трезвост.
Фидимънт спря насред просторната приемна зала на двореца.
— Никъде не мърдайте и нищо не пипайте — заповяда стражникът. — Аз ще отида да…
Но Ваймс тъкмо слизаше по широката стълба, придружен от гигант, в когото Уилям разпозна капитан Керът.
Помисли, че към списъка трябва да добави и „лошо облечен“. Не че Командирът на Стражата носеше лошо скроени дрехи, но сякаш излъчваше някакво мачкащо поле. Дори шлем върху главата му би изглеждал неизгладен.
Фидимънт пресрещна началника си и му замърмори тихо. Чу се ясно само едно „Какво?!“ и Ваймс опари с поглед Уилям. Изражението му казваше недвусмислено: „Не ми ли стигат останалите гадости днес, че и ти да ми се стовариш на главата?“
Командирът на Стражата доближи Уилям и го изгледа от главата до петите.
— Вие пък какво искате?
— Моля ви, бих желал да науча какво се е случило тук.
— Защо?
— Защото и хората искат да научат.
— Ха! Скоро ще научат, хич не се притеснявайте за това!
— Но от кого, господине?
Ваймс обиколи Уилям, сякаш изучаваше чудновато ново явление.
— Ти си момчето на лорд Дьо Слов, нали?
— Да, ваша светлост.
— Няма нужда да ми викаш тъй! — сряза го Ваймс. — И пишеш ония хартийки с клюките, нали?
— Разширих дейността, сър.
— Какво си сторил на сержант Детритус?
— Само записах каквото ми каза.
— Аха, изнудване с перо, тъй ли?
— Моля, сър?
— Плашиш хората с писане, а? Брей, брей… Тъй само ще си навлечеш неприятности.
Ваймс престана да го обикаля, но и ядно впереният поглед от една педя не разведри обстановката.
— Денят не е от най-приятните, да знаеш. И ще стане доста по-скапан. Защо да си губя времето в приказки с теб?
— Мога веднага да ви изтъкна една основателна причина.
— Хайде да те чуем.
— Би трябвало да говорите с мен, сър, за да запиша думите ви. Съвсем точно и правилно. Освен това знаете кой съм и къде да ме намерите, в случай че ги изопача.
7
Съсловието, в което се бе родил Уилям, поставяше охраната на реда и законността в една категория с въглищата и картофите. Поръчваш си я само когато имаш нужда от нея.