Наведе се над пресата, взе дълъг лост и зачовърка нещо в недрата на механизма.
— Имате остро око и сигурна ръка, щом правите буквите толкова спретнато — измисли похвала Уилям.
Вече съжаляваше, че посочи правописната грешка. Едва ли някой би обърнал внимание. Жителите на Анкх-Морпорк поначало смятаха правописа за незадължителен лукс. Същото мислеха и за пунктуацията — все едно къде е, стига да е в достатъчни количества.
Джуджето привърши загадъчните си занимания, мацна с мастилен тампон вътрешностите на пресата и се отдръпна.
— Сигурен съм, че всъщност правописът… — Пресата изтътна, а Уилям довърши по инерция: — … няма значение.
Добровръх отново бръкна в пресата и безмълвно му подаде още влажен от мастилото лист.
Уилям прочете текста. Думата вече беше „невиждан“.
— Как?…
— Почти магически начин да се сдобиете с много копия на нещо написано, и то бързо — подхвърли Добровръх.
Друго джудже изникна отнякъде, понесло голям метален правоъгълник. Запълваха го множество малки метални букви, обърнати огледално. Добровръх пое касата и се ухили на Уилям.
— Искате ли да промените нещо, преди да го отпечатаме? Само кажете. Двайсет и пет копия стигат ли ви?
— Олеле!… — ахна Уилям. — Печатарство, а?
„Кофата“ беше кръчма, поне в известен смисъл. Наоколо нямаше оживено движение. Макар че Бляскавата улица не беше задънена, бизнесът си оставаше затапен от несъмнения лош късмет на квартала. Малцина окачаха табелите си тук. По улицата се редяха почти само задни дворове и складове. Никой не помнеше защо е била наречена Бляскавата. Не се виждаше нищо сияйно.
Пък и да наречеш заведението си „Кофата“ едва ли е хрумване, достойно за списъка на Великите маркетингови прозрения. Съдържателят господин Сиренко беше кльощав човек, който се усмихваше единствено при новината за особено кърваво убийство. Както си е редно, не пълнеше чашите догоре, а и честичко забравяше да връща ресто. Все пак в кръчмата трайно се настани Градската стража и я превърна в свой неофициален клуб. Полицаите обичат да пият на места, където никой друг не се отбива, за да не им се напомня, че са ченгета.
От този обрат имаше някаква полза. Вече дори и лицензираните крадци не се опитваха да оберат „Кофата“. Полицаите се сърдят, когато им пречат да пият. Господин Сиренко обаче никога не бе срещал другаде такава сбирщина от дребни кримки като онези, които носеха униформата на Стражата. В първия месец на тезгяха пред него попадаха повече фалшиви долари и чудновати чуждоземски монети, отколкото бе видял през предишните десет години. Понякога се обезсърчаваше. Признаваше обаче, че някои от чутите описания на убийства са наистина забавни.
Допълваше си доходите и като даваше под наем схлупените стари бараки и подземията зад кръчмата. Обикновено там се настаняваха закратко онзи вид предприемачи, които вярват, че светът има нужда, и то крещяща, именно от надуваеми мишени за стрелички.
Но този път пред „Кофата“ имаше тълпа. Всички четяха леко сгрешените обяви, окачени от Добровръх на вратата. Джуджето ги смени с коригираната версия.
— Съжалявам, че главата ви пострада — обърна се към Уилям. — Май сме ви направили отпечатък. Днес за вас услугата е безплатна.
Уилям се прибра в квартирата си, щъкайки от сянка в сянка. Притесняваше се да не срещне господин Крипслок. Това не му попречи да сгъне отпечатаните листове, да ги пъхне в пликовете им и да ги отнесе при Главинната порта. Връчи ги на вестоносците и се сети, че е подранил с няколко дни спрямо обичайния срок.
Вестоносците го зяпаха.
Той се върна в квартирата и застана пред огледалото над легена за миене. Едра буква „Р“ в оттенъците на сериозна синина заемаше почти цялото му чело.
Побърза да я закрие с превръзка.
Оставаха му осемнадесет екземпляра. Хрумна му нещо дръзко. Прегледа бележника си, избра адресите на осемнадесет видни особи, които вероятно можеха да си позволят услугите му, и написа кратко придружително писмо… поумува и вписа старателно „$5“… и пъхна осемнадесетте останали екземпляра в пликове. Разбира се, и досега би могъл да помоли господин Крипслок за още отпечатъци, но му се струваше някак нередно. След като възрастният човек е прекарал цял ден в изрязване на дървото около думите, как да поиска от него такова оскверняване на занаята — двайсетина отпечатъка? Би било проява на неуважение. Но не беше длъжен да уважава машини и буци метал. В края на краищата машините не са живи.
Всъщност тъкмо заради това щяха да започнат неприятностите. И то непременно. Джуджетата обаче не се угрижиха, когато Уилям им обясни колко големи ще бъдат неприятностите.