— О, да. Да. Правилно. — Поредното колелце се намести. — Опасявам се, че всяка година харчим за това цяло състояние. Гилдията на гравьорите ни…
— Един тип ни пише тук — Архиканцлерът погледна за миг хартията, — че предлага да прави десет копия по хиляда думи за един долар. Евтино ли ще ни излезе?
— Архиканцлер, според мен са сбъркали при гравирането на страницата. — Ковчежникът най-сетне успя да придаде на гласа си спокойния убедителен тон, който му служеше най-добре в общуването с Ридкъли. — С такива цени няма да се задържи в бизнеса.
— Пише още — листът прошумоля, — че може да отпечатва текст и с кегел само десет пункта.
Ковчежникът за миг загуби самообладание.
— Ама че нелепост!
— Че защо?
— Извинете, Архиканцлер. Исках да кажа, че просто е невъзможно. Дори ако някой е способен да извае четливо толкова малки букви, дървото ще започне да се рони още след втория или третия отпечатък.
— Доста си осведомен по въпроса, а?
— Братът на дядо ми беше гравьор. И разходите за тези услуги са твърде големи, както знаете. Ще си позволя обаче да заявя, че убедих гилдията да понижи тарифите до…
— Не те ли канят на ежегодното си плюскане?
— Разбира се, ние сме основен техен клиент, затова канят и представител на Университета на своя официален банкет. Аз съм този представител и го смятам за част от задълженията си…
— Чух, че поднасяли петнайсетина ястия.
— … пък и нашият подход се състои в поддържането на дружески връзки с останалите гил…
— И то без да броим ядките и кафето.
Ковчежникът се подвоуми. Архиканцлерът умееше да съчетава непробиваема тъпота с плашеща прозорливост.
— Проблемът е — опита пак, — че винаги сме били убедени противници на печатарството за магически цели, защото…
— Да, бе, да, туй го знам — не се стърпя Архиканцлерът. — Само че си имаме все повече грижи… таблици, графици, разписания и какво ли не. Ясно ти е, че предпочитам кабинетът ми да не се затрупва с хартии…
— Да, Архиканцлер. Затова ги струпвате в шкафовете или нощем ги изхвърляте през прозореца.
— Чисто бюро, ясен ум — сподели Ридкъли и пъхна листа в ръката на Ковчежника. — Я изтичай дотам и виж дали не ни баламосват. И те моля да стъпваш по земята.
На другия ден бараките зад „Кофата“ привлякоха Уилям като магнит. Бездруго нямаше какво да прави, а никак не му харесваше да се чувства безполезен.
Казват, че имало два вида хора. Когато получат чаша, напълнена до половината, едните казват: „Тази чаша е наполовина пълна.“ Другите пък отбелязват: „Тази чаша е наполовина празна.“
Светът обаче принадлежи на онези, които щом зърнат такава чаша, се разгорещяват: „Каква е тази чаша, а? Питам ви — каква е тази чаша?! Значи това е моята чаша, а? Няма да стане! Моята беше пълна догоре! И доста по-голяма!“
В отсрещния край на барплота светът е пълен с хора от другия вид, чиято чаша е пукната или разлята нарочно (обикновено от хората, които настояват за по-голяма чаша), или пък изобщо си нямат чаша, защото все не успяват да привлекат вниманието на бармана.
Уилям беше от хората без чаша. Озадачаващ факт, защото той по рождение принадлежеше към семейство, което имаше чаша с внушителни размери и отгоре на всичко можеше да си позволи някой винаги да стои наблизо с бутилка в ръка и ненатрапчиво да пълни чашата.
Уилям сам избра да се лиши от чаша. Решението се зароди у него рано, още когато го пратиха на училище.
Брат му Рупърт беше по-голям, затова го записаха да учи в Гилдията на убийците в Анкх-Морпорк. Мнозина споделяха мнението, че даваната там подготовка е най-подходяща за съсловието на пълните чаши. Като по-незначителен син Уилям попадна в Гушникамък, толкова мрачен и спартански пансион, че само на хората с пълни чаши би хрумнало да пращат синовете си там.
Училището в Гушникамък представляваше гранитна постройка върху подгизнал от дъждове хълм. Там си поставяха за цел да превръщат момчетата в мъже. Прилаганите методи включваха и известно количество жертви. Доколкото Уилям си спомняше, използваха се преди всичко простички силови игри на здравословен студ. Дребосъците, мотльовците, дебелаците и дори досадниците биваха тъпкани, както си е в природата. Само че естественият подбор има най-разнообразни проявления и Уилям доказа, че умее да оцелява. По игралните полета на Гушникамък най-добрата му тактика се състоеше във вихрен бяг и гръмки крясъци, като през цялото време оставаше необяснимо далеч от топката. Колкото и да е чудно, така си заслужи славата на момче с хъс. В Гушникамък хъсът се ценеше високо, тъй като учениците тук рядко постигаха нещо друго. Преподавателите в училището вярваха, че хъсът може да замести с лекота по-дребни достойнства като ума, предвидливостта и образованието.