Но Уилям наистина проявяваше хъс към всичко свързано с думите. В Гушникамък това не му носеше похвали. Повечето от зрелостниците не очакваха да правят с перото друго, освен да се подписват. (Повечето се справяха със задачата на третата или четвъртата година от престоя си в пансиона.) Радваше се обаче на дълго спокойно четене сутрин, докато здравеняците наоколо, които след време щяха да бъдат сред властителите на една или друга страна, се учеха как да стискат перото, без да го чупят.
Уилям завърши с прекрасни отзиви — подобаващо за ученик, когото преподавателите си спомнят смътно. И баща му се сблъска с проблема как да постъпи със сина си.
Семейната традиция често пращаше по-младите синове в някоя църква, където поне нямаше как да навредят много на материалния свят. Но прекомерното четене вече оказваше разрушителното си въздействие. Уилям откри, че смята молитвата за сложен опит да се споразумееш с гръмотевичните бури.
Донякъде приемливо беше и да се захване с управлението на земи. Уилям обаче се придържаше към мнението, че земите и сами си се управляват прекрасно. Нямаше нищо против селската природа, стига да е от другата страна на прозореца.
И дума не можеше да става за кариера на военен. Уилям не желаеше да убива хора, с които никой не го е запознавал.
Харесваше му да чете и да пише. Той обичаше думите. Словото нито крещеше, нито издаваше гръмки звуци, каквито навици имаха другите членове на семейството му. Думите не го принуждаваха да се изкаля целият на поле с мокри чимове в смразяващ вятър. Писмената не ходеха на лов за невинни твари. Правеха каквото той поискаше от тях. Затова заяви, че желае да се занимава с писане.
Баща му изригна като вулкан. В личната му представа за света писарят беше само едно стъпало над презрения учител. За бога, те дори не яздеха! Имаше разгорещена размяна на реплики.
А след нея Уилям се отправи към Анкх-Морпорк, предпочитаната цел на всички, които са изгубили посоката. Там превърна думите в средство да си изкарва прехраната тихо и кротко. Беше убеден, че се е отървал леко в сравнение с брат си Рупърт, който беше грамаден добродушен здравеняк. Би подхождал идеално за Гушникамък, само да не беше първороден син.
После пък се случи онази война с Клач…
Незначителен сблъсък, който наглед свърши, преди да е започнал. Такъв, за който и двата противника се преструват, че изобщо не го е имало. Но през няколкото дни на окаяна бъркотия умря и Рупърт дьо Слов. Загина в защита на убежденията си. Сред тях основно място заемаше типичната за Гушникамък представа, че храбростта напълно замества бронята, а клачианците ще обърнат гръб и ще побягнат, ако им се развикаш достатъчно силно.
По време на последния си разговор с Уилям баща му се бе разпростирал надълго и нашироко за благородните традиции на рода Дьо Слов. Тези традиции почти се изчерпваха с множество случаи на насилствена смърт, за предпочитане на чужденци. Уилям обаче незнайно защо остана с впечатлението, че за неговия род приемлива втора награда е и собствената гибел. Един представител на Дьо Слов винаги се озоваваше в първата редица, щом градът го призове да изпълни дълга си. В това беше смисълът на съществуването им. Нима родовият девиз не гласеше: „Le Mot Juste“? „Точната дума в точния момент“, доста волно преведе лорд Дьо Слов. Той изобщо не проумяваше защо Уилям отказва да прегърне тази славна традиция. Както беше присъщо за рода му, справи се с проблема, като си затвори очите за него.
Между двамата от рода Дьо Слов вече цареше ледено мълчание, пред което дори зимният мраз приличаше на сауна.
Макар и унесен в тези нерадостни мисли, Уилям веднага се развесели, щом влезе в помещението на печатницата и завари Ковчежника да спори с Добровръх за теорията на думите.
— Почакайте, почакайте — витийстваше Ковчежникът, — истина е, че думата формално се състои от отделни букви, но те имат само — той изящно зашава с дългите си пръсти — теоретично битие, ако позволите да се изразя така. Те всъщност са думи partis in potentia. Опасявам се, че е твърде праволинейно да си въобразяваме за тях някакво действително битие unis et separato. Дори самата идея буквите да имат самостоятелно физическо битие е крайно тревожна от философска гледна точка. Все едно из света да тичат самостоятелни пръсти и носове…
— Имаме цели сандъци с букви — спокойно сподели Добровръх. — И можем да правим от тях каквито думи пожелаете.