Беше вече полунощ, когато привърших всичко и помолих достопочтените присъствуващи лица да видят състоянието на господин Валдемар. След няколко опита те се съгласиха, че той се намира в състояние на ясно изразен месмеричен транс. Любопитството на двамата лекари бе силно възбудено. Доктор Д. веднага реши да остане с пациента през цялата нощ, а доктор Ф. си взе довиждане, като обеща да се върне на разсъмване. Господин Л-л и болногледачите не си отидоха.
Ние оставихме господин Валдемар напълно спокоен до около три часа през нощта, когато аз се доближих до него и го намерих в същото положение, в което беше, когато доктор Ф. си тръгна — тоест той лежеше, без да се е помръднал; не се долавяше никакъв пулс; дишането беше съвсем леко (едва забележимо, и то само на огледало, доближено до устните); очите бяха естествено затворени; крайниците — корави и студени като мрамор. И все пак господин Валдемар не приличаше в никакъв случай на мъртвец.
Когато се доближих до него, опитах съвсем внимателно да накарам дясната му ръка да последва моята ръка, която премествах полека напред и назад над тялото му. Със същия пациент не бях довеждал никога до успешен край този опит и, разбира се, почти не се надявах да успея и сега, но за мое учудване ръката му следваше всяка посока, която показвах, макар че движенията й бяха слаби. Реших да опитам и с кратък разговор.
— Господин Валдемар — казах аз, — спите ли?
Той не отговори, но аз забелязах как трепнаха устните му и затова продължих да повтарям въпроса едно след друго. На третия път по цялото му тяло пробягна съвсем лека тръпка; клепачите се открехнаха дотолкова, че се виждаше бялата линия на очните ябълки; устните се разтвориха с усилие и от тях с едва доловим шепот изскочиха думите:
— Да. Сега спя. Не ме будете — оставете ме да умра така!
В същия миг докоснах тялото му и усетих, че то е вцепенено така, както беше и преди. Дясната му ръка продължаваше да следва посоката на моята ръка. Попитах отново приспания:
— Чувствувате ли още болка в гърдите, господин Валдемар?
Този път той отговори веднага, но още по-тихо отпреди:
— Никаква болка… аз умирам.
Стори ми се неразумно да продължавам да го безпокоя в този миг; никой не каза и не направи нищо повече до идването на доктор Ф., който пристигна малко преди да изгрее слънцето и изрази безкрайно учудване, че намира пациента все още жив. След като провери пулса му и доближи огледалото до неговите устни, той ме помоли да заговоря отново приспания. Направих го, като казах:
— Господин Валдемар, все още ли спите?
И този път минаха няколко минути, преди да се чуе отговорът, а през това време умиращият сякаш събираше сили, за да заговори. При четвъртото повторение на въпроса той каза съвсем слабо, почти нечуто:
— Да. Още спя… умирам.
Този път мнението или по-скоро желанието на лекарите бе да оставим господин Валдемар необезпокояван в сегашното му очевидно спокойно състояние до настъпването на смъртта, което според всички трябваше да стане след няколко минути. Аз обаче реших да го заговоря още веднаж и просто повторих предишния въпрос.
Още докато говорех, по лицето на приспания настъпи явна промяна. Очите бавно се обърнаха и се отвориха, а зениците изчезнаха нагоре; кожата се покри с оттенъка на мъртва плът, който напомняше по-скоро за бяла хартия, отколкото за пергамент, а кръглите петна от трескава руменина, които досега се виждаха ясно в средата на бузите, изгаснаха внезапно. Аз си служа с този израз, защото те се отдръпнаха така рязко, че преди всичко извикаха в съзнанието ми мисълта за свещ, угасена с духване. В същото време горната устна се сгърчи, оголвайки зъбите, които досега покриваше изцяло, а долната челюст звучно чатна надолу, като остави устата широко разтворена и откри напълно подутия и почернял език. Предполагам, че всеки един от присъствуващите познаваше ужаса на смъртния одър, но видът на господин Валдемар в този миг бе така страховит и неестествен, че всички се отдръпнаха далече от леглото.
Аз чувствувам, че разказът ми достигна до място, където всеки читател ще бъде обхванат от определено недоверие. Моята работа обаче е само да продължа по-нататък.
У господин Валдемар не се забелязваше и най-малкия признак на живот; ние решихме, че той е умрял, и тъкмо го оставяхме на грижите на санитаря и болногледачката, когато езикът му започна да се върти бързо. Това продължи може би минута. В следния миг от неподвижната, разчекната челюст се чу глас, но такъв, че всеки опит да го опиша, е направо лудост. Всъщност има две или три определения, които отчасти минават за подходящи; така например бих могъл да кажа, че звукът бе дрезгав, накъсан и глух, но ужасното съчетание беше неописуемо дори само по простата причина, че подобни звуци не са се блъсвали никога в друго човешко ухо. Все пак в тях имаше две особености, за които и тогава, пък и сега си мисля, че бяха типични за общото звучене и биха могли да дадат известна представа за необичайния му характер. Преди всичко ми се стори, че гласът достига до ушите ни — поне до моите — много отдалече, сякаш от някаква дълбока подземна пещера. Освен това той остави у мен усещането (опасявам се, че наистина не мога да се изразя разбираемо) за нещо пихтиесто и лепкаво, до което съм се докоснал.