— Проклет да съм ако отново хапна от онова ^&$@^%#$%!
— …Лъки, Майк и Шийла. ’Сички сте тук. — усмихна се беззъбо Марвин.
— Хей! — изкрещя Ной. — Къде отиваш? Баготе?
Баготът махна подигравателно с израстъка на задницата си и тръгна след останалите баготи. Ной се разгневи още повече. Той се прицели в едно дърво и то избухна. Марвин спря. Стадото спря. Освен странното двукрако същество имаше още един неБагот, който не спираше да се мъргази и да подскача като че ли той единствен олицетворяваше лудостта като понятие. Той непрекъснато крещеше нещо на Баготите, а те непрекъснато се правеха, че не го чуват. Ной се прицели и в него…
Честър се взираше непрекъснато в монитора, където числата се сменяха като тези на бензинова колонка в Сибир. Радиацията растеше и на него му беше доста неудобно в проклетия противорадиационен костюм и със стомах, който прави салто мортале около задника му. Не издържаше вече.
Когато надникна през илюминатора, видя бледото сияние около контейнерите. „Ето как изглеждала смъртта“ — помисли си. — „Като неоновата светлина в някоя тъпа дискотека“ — не сдържа огорчението си той. Когато очите му посвикнаха със светлината, Честър видя странно раздвижване в нея. Те подскачаха, биеха се и се премятаха. А, ако не бяха скафандърът и бученето в ушите му сигурно щеше да чуе, че пееха пиянски одойфски песни. Така или иначе Честър припадна, а когато се съвзе, бедствието беше изчезнало, а умът му беше пълен с идеи за това как се усвояват космически лъчи и за това как се ловуват Замати в езеро с помощта на малки късчета Уран. Ако не беше втората част, Честър сигурно щеше да стане най-богатият човек на Земята. Вместо това обаче той даде и последните си спестявания на психоаналитик, от което научи че иска да убие жена си и да спи със сестра си. Когато след време си спомнеше за дните в базата, една песничка неизбежно разпорваше мозъкът му и го караше да танцува посред нощ. Тя звучеше долу-горе така:
— Господи, Джим! — изфъфли Марвин и погали кучето си, което беше застанало в доста интересна поза показваща нагледно как възрастната чапла лови жаби, т.е. на три крака, с потънала до земята задница и очи които питаха: „Сега как ще ти сръфам глезена?“ или просто „Проклети овце, дано ви изгние козината и да се подпалите като сухо сено!“
— Ха, така ти се пада! — каза злорадо Ной.
Свободни от своя дразнител баготите заковаха на едно място. Двукракия също беше елиминиран за известно време. Учуден от услужливостта на своята памет Ной си затананика една песничка от времето на отдавна отминалото си детство, когато все още играеше на „Прескочи долината“. Уменията от детсвото му сега щяха да бъдат безкрайно полезни в преодоляванеето на последното препятствие — покачването върху багота.
— Фасулска работа. — каза Ной и се засили. Пробяга няколко метра и извика — Още ме бива! Я, как тичам… Сега заклинание за безтегловност…
Ной полетя! В този ден се случиха и други невероятни неща — един самолет падна в близкото езеро с пробито крило, а няколко деца видяха падаща звезда и си пожелаха да не ходят на училище.
Ной гледаше бързо отдалечващата се Земя с тревога, която се четеше по оредялата му брада и се чудеше къде е сбъркал. Беше го правил хиляди пъти… Чак когато кашлицата му промени траекторията на няколко астероида (с което спаси от гибел няколко мегаполиса на Марс ), разбра че виновна за всичко бе храната. Енергията, която се освобождаваше при нейното усвояване беше стократно по-голяма от тази при усвояването на Ураниума и което беше наистина тревожно — беше неконтролируема. Означаваше ли това, че тази енергия може да разруши планетата? Ной знаеше, че е така. Трябваше да се махат. Незабавно. В яда си той прокле няколко звезди и те паднаха. Време беше да се връща.
— Хм, дяволска работа Джо. Хлъц. Бих се заклел, хлъц, че тук имаше училище. Вчера. Хлъц. Онзи ден и… всъщност не помня още кога.
По-малко пияният Джо, онзи който предпочиташе топлата бира пред вкиснатото вино, добави:
— Мммм, хъ, хъ. — ти си едно пияно говедо Джо, ако ще и каруца да ме гази. Хъ, хъъ.
Когато слънцето си обра крушите зад хълма и останаха само няколко любопитни слънчеви лъча, двамата Джо за пръв път постигнаха единомислие и си плюха на петите. Ной излезе от горящата сграда с тлееща брада и хвърлящи оранжеви мълнии очи. Въздухът беше нажежен от огромното усилие да не експлоадира, дърветата припряно шумяха, а Джо падна в близката канавка. Тогава в небето се появи първата вълна, признакът, който показваше силата на бъдещата експлозия. В рамките на милионни от секундата Ной наруши дузина правила от Магьосническата харта за предпазване от темпорални катаклизми и влезе в разрез с някои етични принципи, които всъщност правеха професията му толкова солидна и за които в насоящия момент му пукаше колкото на затворник му пука за тава топла баница.