Ной подскочи, направи двойно салто във въздуха и се приземи върху задницата на друг багот и изчезна. Не успях да премигна, когато Ной се появи отново с дузина мигащи тринки зад себе си.
— Какво чакаш? — озъби се той. — Трябва да се махаме оттук. Този ураниум е развален.
— Ъ…? — започнах интелигентно аз.
— Хайде, тръгвай след мен.
Нещо засия в замътения ми мозък и продължи да тлее докато кръвта на моите деди не закипя възторжено във вените ми. Гордо забих пети в хълбока на багота и се втурнах напред. Вятърът развя за миг косите ми и изостана. Беше въпрос на минути да пренесем всички тринки на поляната. Обучихме най-добрите от тях и разпределихме останалите по групи. Ной показваше на останалите как да се покачат върху багота и накрая така се усъвършенства, че всеки който претендира за капка спортна кръв във вените си, не би се усъмнил и на йота в успешното му представяне на предстоящите интергалактически игри. Като че ли това започна да се харесва и на Ной. Чак след като се увери, че няма тринки, което да не може да се покатери върху гърба на багот с двойно салто и винт той би отбой. Време беше да тръгваме. Чувах как дърветата си тананикат накаква приятна тиха мелодия и сърцето ми се изпълни с копнеж. Планетата, за която преди броени дни не бях и подозирал, че съществува сега ми се струваше по-хубава, от която и да било друга във вселената. Тъгата ми се изля в искреността на една сълза, която полетя надолу, разпръсна се доколкото можеше и се сля с росата завинаги. Ной се провикна високо и ние полетяхме.
Марвин се пробуди от дрямката си и се загледа в стадото. Тази сутрин беше доста странна. Беше открил зад малката борова горичка най-хубавата поляна с най-ТУЧНАта трева в околността. Беше ожулил нозете си в най големите къпинови храсти, които някога беше виждал. И слънцето му се струваше някак различно. Само тази мъгла… като че ли беше жива. Така преливаше около него, сякаш лудееше и се веселеше. Овцете пасяха кротко и само подрънкването на някое медно звънче огласяше за миг простора, все едно искаше нарочно да покаже, че това не е сън. Марвин въздъхна. Когато отново се извърна с препълнена шепа едри къпини и измацани устни, видя как във въздуха се стопи и последната овца. Поляната беше самотна и мъглата се беше разсеяла. Само кучето стоеше на задните си крака и мълчаливо се взираше в хоризонта. Сякаш никога нищо не е имало.
Баготите направиха широк завой около слънцето и се понесоха към близката червена мъглявина. Ной водеше стадото с вещина и умение, които рядко се срещаха — сякаш цял живот се беше подготвял за мига. Заобикаляйки една космическа буря, той пропусна да забележи пукнатината, която се извиваше в ореол от искри. Връщането на времето, което Ной предизвика беше свило реалността около Земята, и беше разкъсало нежната космическа тъкан.
Обвивката, която създаваха баготите около тях пречеше на Ной да чуе тътена и рева, които се провираха през пукнатината. Пропусна да види сиянието, което заструи, когато пукнатината се загърчи и разкъса. Ной вече беше далече.
— Там! — посочи чудовището покрито изцяло в космически прах. Очите му блестяха и хвърляха мълнии, а жезълът му беше застинал в мрака и само тънка струйка светлина се процеждаше през него, осветявайки стъклото на един прозорец в Непал. Ордата се раздвижи и се втурна напред. Чудовищата се плезеха и крещяха, неспирайки да се провират през цепнатината, а под нозете им се поклащаха потните тела на едни доста кръвожадни баготи…
(следва продължение…?)
06.10.2000 г.