- Добре, господине.
Гахалоуд затвори. Помълчахме.
Измина още час. Претърсването оставаше безплодно. Въпреки студа ние двамата продължавахме да наблюдаваме операцията. Накрая аз казах:
- Сержант, ами ако...
- Мълчете, писателче. Ако обичате. Не говорете. Не искам да чувам въпросите и съмненията ви.
Продължихме да чакаме. Внезапно радиостанцията на началника на водолазите изпука по особен начин. Нещо ставаше. Няколко водолази излязоха на повърхността. Настъпи вълнение и всички се втурнахме към водата.
- Какво става? - обърна се Гахалоуд към шефа на водолазите.
- Намерили са! Намерили са!
- Но какво са намерили?
На десетина метра от брега водолазите бяха изровили от тинята един колт, калибър 38, и златен пандантив с изписано отгоре му име НОЛА.
По обед на същия ден, изправен зад огледалото без амалгама в една стая за разпити в щатската полиция, изслушах признанията на Робърт Куин, пред когото Гахалоуд постави намерените в езерото оръжие и пандантив.
- Значи, това правехте миналата нощ? - попита той с почти нежен глас. - Отървавахте се от уликите?
- Ка... Как ги открихте?
- Край на играта, господин Куин. Край на вашата игра. Вие бяхте с черния „Монте Карло“, нали? Нерегистриран автомобил, взет от дистрибутора. Никой нямаше да стигне до вас, ако не бяхте имали глупавата идея да се снимате с него.
- Аз... аз...
- Защо, а? Защо убихте това момиче? И онази нещастна жена?
- Не знам. Мисля, че не бях аз. Всъщност беше нещастен случай.
- Какво точно стана?
- Нола вървеше покрай пътя, предложих й да я повозя малко. Тя прие и се качи. И после... Чувствах се самотен. Искаше ми се да я погаля по косата... Тя избяга в гората. Трябваше да я хвана, за да я помоля да не казва на никого. А после тя изтича у Дебора Купър. Принуден бях... Иначе те щяха да се разприказват. Беше момент на лудост!
Робърт Куин рухна.
Когато излезе от стаята за разпити, Гахалоуд се обади на Травис, за да му съобщи, че Робърт Куин е направил пълни признания.
- Ще има пресконференция в седемнайсет часа - каза му той. - Не исках да го научите от телевизията.
- Благодаря, сержант. Аз... Какво да кажа на жена ми?
- Не знам. Но трябва да й кажете. Новината ще избухне като бомба.
- Ще го направя.
- Началник Дон, можете ли евентуално да дойдете в Конкорд за някои уточнения, свързани с Робърт Куин? Искам да спестя това на жена ви или на тъщата ви.
- Разбира се. В момента съм на работа и ме чакат за едно пътнотранспортно произшествие. А и трябва да говоря с Джени. Най-добре е да дойда довечера или утре.
- Спокойно може и утре. Вече нищо не е спешно.
Гахалоуд затвори. Изглеждаше доволен.
- А сега? - попитах.
- Сега ви каня да хапнем. Мисля, че си го заслужихме.
Обядвахме в кафетерията на полицията. Гахалоуд имаше замислен вид и не се докосна до чинията си. Носеше досието със себе си, бе го поставил на масата и в продължение на четвърт час съзерцава снимката на Робърт и на черния „Монте Карло“. Осмелих се да прекъсна размислите му.
- Какво ви тормози, сержант?
- Нищо. Питам се само защо Куин е носел оръжие. Каза ни, че е срещнал момичето случайно и го е качил в колата. Само че или всичко е било предварително замислено, и колата, и оръжието, или е срещнал Нола случайно, но тогава се питам защо е имал патлак и откъде се е снабдил с него?
- Мислите, че се е бил подготвил и се опитва да се оправдае?
- Възможно е.
Той продължи да се взира в снимката. Приближи я до лицето си, за да я огледа подробно. Внезапно забеляза нещо и погледът му се промени. Попитах:
- Какво има, сержант?
- Заглавието...
Минах от неговата страна на масата, за да разгледам снимката. Той ми посочи с пръст една будка за вестници на заден план, близо до „Кларкс“. Като се вгледах по-внимателно, успях да разчета едно от заглавията на първа страница:
НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА
- Ричард Никсън си подаде оставката през август седемдесет и четвърта година! - извика Гахалоуд. - Тази снимка не е направена през август седемдесет и пета!
- Тогава кой е написал грешната дата на гърба на снимката?
- Нямам представа. Но това означава, че Робърт Куин лъже. Той не е убил никого!
Гахалоуд изскочи от кафетерията и хукна нагоре по главното стълбище, като прескачаше през три стъпала. Последвах го по коридорите до крилото с килиите. Той поиска незабавно да говори с Робърт Куин.
- Кого пазите? - извика сержантът веднага щом го видя зад решетките на килията. - Не сте изпробвали черен „Монте Карло“ през август седемдесет и пета! Предпазвате някого и искам да знам кого! Жена си? Дъщеря си?
- Джени. Предпазвам Джени.
- Джени? - повтори Гахалоуд изумен. - Дъщеря ви е...