- Е, Лутър? Какво има?
- Аз... написах една книга. Люпофна книга.
- Наистина ли?
- Да. И не знам дали е допра. Искам да кажа, как се разбира, че една книга си струфа да се публикуфа?
- Не знам. Ако смятате, че сте направили най-доброто, на което сте способен... Носите ли текста?
- Да, само че той е ръкописен ексемпляр - извини се Лутър. -Сега видях. Имам напечатан фариант, но когато тръгфах, съм сбъркал плика. Да ида ли да го фсема и да ви го донеса по-късно?
- Не, покажете ми този.
- Ами...
- Не се стеснявайте. Сигурен съм, че пишете четливо.
Лутър му подаде плика. Хари извади страниците и прегледа няколко, поразен от съвършенството на почерка.
- Това вашият почерк ли е?
- Да.
- По дяволите, човек би казал, че... Това е невероятен почерк. Как го правите?
- Не знам. Тофа е моят почерк.
- Оставете ми го, ако нямате нищо против. Ще го прочета и честно ще ви кажа какво мисля.
- Наистина ли?
- Разбира се.
Лутър охотно прие и си тръгна. Но вместо да напусне Гуз Коув, той се скри в храстите и зачака да дойде Нола, както правеше винаги. Тя пристигна малко по-късно, беше щастлива - заминаването им наближаваше. Не забеляза свития в гъсталака силует, който я наблюдаваше. Влезе в къщата през главната врата, без да звъни, както правеше всеки ден.
- Хари, любими! - извика, за да извести идването си.
Нямаше отговор. Къщата изглеждаше пуста. Отново извика. Тишина. Прекоси трапезарията и дневната, без да го намери. Не беше и в кабинета си. Тогава тя слезе по стълбите към плажа и пак го повика. Да не е отишъл да се къпе? Правеше го понякога, когато е работил твърде много. Но и на плажа го нямаше. Нола усети, че я обзема паника. Къде можеше да е? Върна се в къщата, отново го повика. Никой. Обиколи всички стаи на партера, после се качи горе. Като отвори вратата на спалнята, го видя да седи на леглото и да чете някакви листове.
- Хари? Тук ли сте? От десет минути ви търся навсякъде.
Той се стресна.
- Извинявай, Нола, четях... Не те чух.
Стана, подреди страниците, които държеше, и ги прибра в едно чекмедже на скрина.
Тя се усмихна.
- И какво толкова интересно четяхте, че не чухте как ви викам из цялата къща?
- Нищо важно.
- Да не е продължението на романа ви? Покажете ми го!
- Нищо важно, ще ти го покажа при случай.
Тя го изгледа с вид на непослушно дете.
- Сигурен ли сте, че сте добре, Хари?
Той се засмя.
- Всичко е наред, Нола.
Отидоха на плажа. Тя искаше да види чайките. Разпери ръце, сякаш имаше криле, и се затича, като описваше големи кръгове.
- Бих искала да мога да летя, Хари! Остават само десет дни! След десет дни ще отлетим! Ще напуснем този ужасен град завинаги!
Мислеха, че са сами на плажа. Нито Хари, нито Нола подозираха, че Лутър Кейлъб ги наблюдава от гората над скалите. Той изчака да се приберат в къщата и излезе от скривалището си. Затича се по пътя от Гуз Коув и се качи в мустанга си, паркиран на успоредния горски път. Отправи се към Орора, където спря пред „Кларкс“. Трябваше да каже на някого. Имаше лошо предчувствие. Но Джени нямаше никакво желание да го вижда.
- Лутър? Не трябва да си тук - каза му тя, когато той се приближи до бара.
- Джени... Съшаляфам за онази сутрин. Не тряпфаше да те хфащам за ръката така. После ми стана синьо.
- Съшаляфам.
- Сега тръгвай.
- Не, чакай...
- Подадох оплакване срещу теб, Лутър. Травис каза, ако пак дойдеш в града, да го извикам, той щял да се разправя с теб. Най-добре си тръгвай, преди да те е видял тук.
Гигантът беше покрусен.
- Подала си жалба срещу мен?
- Да. Ти толкова ме уплаши онази сутрин...
- Но тряпфа да ти кажа нещо важно.
- Няма нищо важно, Лутър. Тръгвай си.
- За Хари Куепърт е.
- За Хари?
- Да, кажи ми какфо мислиш за Хари Куепърт.
- Защо ми говориш за него?
- Имаш ли му доферие?
- Доверие? Да, разбира се. Защо ми задаваш този въпрос?
- Тряпфа да ти кажа нещо...
- Да ми кажеш нещо? Какво?
В момента, когато Лутър се готвеше да отговори, на площада срещу „Кларкс“ спря полицейска кола.
- Това е Травис! извика Джени. - Бягай, Лутър, бягай! Не искам да имаш неприятности.
*
- Много е просто - каза ми Хари. Това беше най-прекрасната книга, която бях чел някога. И дори не знаех, че е за Нола! Името й не се появяваше. Беше изключителна любовна история. Повече не видях Кейлъб. Нямах възможност да му върна текста. Защото се случиха известните ви събития. Четири седмици по-късно научих, че Лутър Кейлъб е загинал на пътя. А у мен беше оригиналът на това, което знаех, че е шедьовър. Тогава реших да си го присвоя. Ето как изградих кариерата си и живота си върху една лъжа. Как можех да си представя успеха, който щеше да пожъне книгата? Този успех ме е тормозил през целия ми живот! През целия ми живот! И ето че трийсет и три години по-късно полицията открива Нола и ръкописа в градината ми. В моята градина! В този момент толкова се уплаших да не изгубя всичко, че казах, че съм написал тази книга за нея.