Защо бях тук? Защото ставаше дума за Хари. Който вероятно бе най-добрият ми приятел. Защото, колкото и учудващо да звучеше - в онзи момент дори аз не го съзнавах - Хари беше най-ценният ми приятел. В гимназията и в университета се бях оказал неспособен да завържа приятелства с младежи на моята възраст, от тези, които човек поддържа през целия си живот. Имах само Хари и странно, но отговорът на въпроса дали е виновен, или не за това, за което го обвиняваха, нямаше да промени нищо - щях да си остана негов приятел. Беше особено чувство. Мисля, че би ми се искало да мога да го намразя и да му се изплюя в лицето заедно с цялата нация. Би било по-просто. Само че случилото се ни най-малко не влияеше на отношението ми към него. Ако не друго, казвах си, той е човек, а човеците си имат демони. Всички си имат демони. Въпросът е доколко поносими са те.
Спрях на чакълестия паркинг до стъкления навес. Червеният корвет беше пред малката пристройка, която служеше за гараж, там, където го оставяше винаги. Сякаш домакинът си беше вкъщи и всичко бе наред. Опитах се да вляза в къщата, ала беше заключено. Доколкото си спомнях, тази врата за първи път ми оказваше съпротива. Обиколих къщата. Не се виждаше никакъв полицай, но достъпът до задната част на парцела бе препречен с ленти. Задоволих се да посъзерцавам отдалече широкия ограден периметър, стигащ до гората. Отгатваше се зейналият кратер, който свидетелстваше за сериозното разкопаване, извършено от полицията, а до него - забравените полуизсъхнали хортензии.
Дълго стоях така, докато накрая чух зад мен да спира кола. Беше Рот, идваше от Конкорд. Беше ме видял по телевизията и веднага бе тръгнал насам. Първите му думи бяха:
- Значи, дойдохте?
- Да. Защо?
- Хари ми каза, че ще дойдете. Каза ми, че сте упорит като магаре, че ще дойдете тук и ще си напъхате носа в досието.
- Хари ме познава добре.
Рот бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.
- От него е - додаде.
Разгънах листа. Беше написана на ръка бележка.
Скъпи Маркъс,
Ако четете тези редове, значи, сте дошли в Ню Хампшър, за да научите какво става със стария ви приятел.
Вие сте смел човек. Никога не съм се съмнявал в това. Кълна ви се, че съм невинен, че не съм извършил престъпленията, в които ме обвиняват. Мисля обаче, че ще прекарам известно време в затвора, а вие имате по-важна работа от това, да се занимавате с мен. Съсредоточете се върху кариерата си, съсредоточете се върху романа, който трябва да предадете на издателя в края на месеца. Вашата кариера е по-важна. Не си губете времето с мен.
Ваш Хари
П. П.: Ако случайно решите въпреки всичко да поостанете в Ню Хампшър или ако от време на време идвате насам, знаете, че сте добре дошли в Гуз Коув. Можете да останете колкото желаете. Моля ви само за една услуга: хранете чайките. Оставяйте хляб на терасата. Хранете чайките, важно е.
- Не го зарязвайте - каза Рот. - Куебърт има нужда от вас.
Поклатих глава.
- Как са нещата с него?
- Зле. Нали видяхте новините? Всички знаят за книгата. Истинска катастрофа. Колкото повече научавам, толкова повече се питам как що го защитавам.
- Откъде изтича информация?
- Според мен направо от кабинета на прокурора. Искат да засилят натиска върху Хари, като настройват срещу него общественото мнение. Искат пълни самопризнания, знаят, че за случай отпреди трийсет години признания са им абсолютно необходими.
- Кога ще мога да го видя?
- Още утре сутрин. Щатският затвор е на изхода на Конкорд. Къде ще отседнете?
- Тук, ако е възможно.
Той направи гримаса и каза:
- Едва ли е възможно. Полицията претърси къщата. Явно я смята за местопрестъпление.
- Местопрестъплението не е ли там, където е дупката? - попитах.
Рот огледа външната врата, после бързо обиколи къщата и се върна при мен усмихнат.
- От вас ще излезе добър адвокат, Голдман. Къщата не е запечатана.
- Това значи ли, че мога да се настаня в нея?
- Това значи, че не ви е забранено да се настаните.
- Не съм сигурен, че разбирам.
- В това се състои красотата на американското право, Голдман. Когато няма закон, го измисляте. А ако се заяждат с вас, стигате до Върховния съд, който признава, че сте прав, и издава съдебно решение във ваша полза: Голдман срещу щата Ню Хампшър. Знаете ли защо в тази страна са длъжни да ви четат правата, като ви арестуват? Защото през шейсетте години някой си Ернесто Миранда бил осъден за изнасилване въз основа на собствените му признания. Е, представете си, адвокатът му заявил, че това е несправедливо, понеже симпатичният Миранда не бил ходил на училище и не знаел, че Хартата за правата му разрешава нищо да не признава. Въпросният адвокат вдигнал голям шум, сезирал Върховния съд и тути кванти и представете си - спечелил! Самопризнанията били отхвърлени, процесът Миранда срещу щата Аризона се прочул и оттогава всяко ченге, което ви опандизва, е задължено да припява: „Имате право да запазите мълчание, имате право на адвокат, ако нямате средства, ще ви бъде назначен служебен защитник“. Накратко, това идиотско дрънкане, което непрекъснато чувате във филмите, го дължим на приятелчето Ернесто Миранда. Поуката, Голдман, е, че в Съединените щати справедливостта е екипна работа - всеки може да участва. Така че настанявайте се тук, никой не може да ви попречи, а ако полицията има тупето да дойде да ви досажда, кажете им, че съществува юридически вакуум, споменете Върховния съд и ги заплашете с колосални обезщетения. Това винаги действа. Обаче нямам ключове от къщата.