Извадих един комплект от джоба си.
- Хари ми ги даде преди време.
- Голдман, вие сте магьосник! Само моля ви, не пресичайте лентите, ще си имаме неприятности с полицията.
- Обещавам. Всъщност, Бенджамин, какво намериха при обиска?
- Нищо. Полицията не откри нищо. Затова в къщата може да се пипа.
Рот си тръгна, а аз влязох в огромната пуста къща. Заключих след себе си и отидох направо в кабинета да издиря прословутата кутия.
Но я нямаше. Какво ли бе направил Хари с нея? На всяка цена исках да я открия, затова прерових библиотеките в кабинета и дневната, но напразно. Тогава реших да изследвам всяка стая в къщата, за да намеря каквото и да е, нещо, което би ми помогнало да разбера какво се е случило тук през 1975 година. Дали Нола Келерган е била убита в някоя от тези стаи?
Накрая намерих няколко албума със снимки, които не бях виждал или не бях забелязал преди. Отворих един и видях вътре снимки, на които бяхме с Хари през университетските ми години. В аулата, в спортната зала, в кампуса, в дайнъра, където често ходехме заедно. Имаше дори снимки от церемонията по връчването на дипломата ми. Следващият албум беше пълен с изрезки от вестници със статии за мен и книгата ми. Някои пасажи бяха оградени с червено или оцветени с маркер. В този момент осъзнах, че Хари открай време много внимателно е следял развитието ми и е запазвал благоговейно всичко, свързано с мен. Намерих дори материал от един монтклеърски вестник отпреди година и половина, в който отразяваха церемонията, организирана в моя чест в гимназията „Фелтън“. Как се бе сдобил с този материал? Добре си спомнях деня. Беше малко преди Коледа 2006 година. Продажбите на първия ми роман бяха задминали един милион и директорът на гимназията „Фелтън“, където бях завършил средното си образование, развълнуван от успеха ми, бе решил да ми окаже според него заслужена почит.
Тържеството се състоя през един съботен следобед в голямата зала на училището пред подбрана публика от гимназисти, бивши гимназисти и няколко местни журналисти. Целият този елит бе насядал на сгъваеми столове срещу голямо платно, което директорът победоносно дръпна, след като произнесе съответната реч, и пред очите на публиката се разкри стъклена витрина, украсена с надписа Спомен от Маркъс П. Голдман, наречен Знаменития, ученик в тази гимназия от 1994 до 1998 година, и съдържаща екземпляр от романа ми, някогашните ми бележници, няколко снимки и спортните ми екипи от отборите по лакрос и по бягане.
Усмихнах се, докато четях материала. Преминаването ми през гимназията „Фелтън“, малко, спокойно училище в северната част на Монтклеър, в което учеха кротки юноши, се бе отпечатало в спомените на съучениците и учителите ми дотолкова, че ме бяха нарекли Знаменития. Но през този декемврийски ден на 2006-а това, което не знаеха, докато ръкопляскаха пред витрината, бе, че в продължение на четири дълги и чудесни години бях безспорната звезда на „Фелтън“ благодарение на низ от недоразумения, отначало случайни, после вещо дирижирани.
Епопеята на Знаменития започна през първата ми година в гимназията, когато трябваше да си избера спортна дисциплина. Бях решил това да е футболът, но броят на местата в двата екипа бе ограничен и за зла чест, в деня на записванията закъснях и не успях да се регистрирам. „Затворено е - каза ми дебеланата, която отговаряше за записванията. - Елате догодина.“ „Ако обичате, госпожо - замолих се аз, - на всяка цена трябва да се запиша за някой спорт, иначе ще се наложи да повтарям годината.“ „Името ти?“, въздъхна тя. „Голдман, Маркъс Голдман, госпожо.“ „За кой спорт?“ „Футбол. Или баскетбол.“ „И в двата няма места. Остават ми акробатичните танци и лакросът.“