Всичко щеше да е прекрасно, ако на директора, омаян от резултатите ми, не му бе хрумнала нелепата идея да организира голямо състезание по бягане между учебните заведения на областта, за да повдигне репутацията на гимназията си, уверен, че Знаменития ще спечели убедително. При оповестяването на тази новина ме обзе паника и в продължение на месец тренирах неуморно. Но знаех, че няма да мога да се опълча на бегачите от другите гимназии, свикнали да участват в надпревари. Бях само фасада, обикновен фурнир, щях да стана смешен, и то на собствен терен.
В деня на състезанието всички ученици и учители от „Фелтън“ и половината ми съседи от квартала бяха на линия и ме приветстваха. Дадоха старт и както се опасявах, веднага бях изпреварен от всички бегачи. Моментът беше критичен - репутацията ми бе застрашена. Трябваше да пробягаме шест мили, ще рече двайсет и пет обиколки на стадиона. Двайсет и пет унижения. Щях да финиширам последен, победен и опозорен. Може би дори първият щеше да ме изпревари два пъти. На всяка цена трябваше да спася Знаменития. Събрах всичките си сили, цялата си енергия и отчаяно се впуснах в луд спринт. Акламиран от подкрепящата ме тълпа, задминах всички състезатели. И в този момент осъществих макиавелистичния план, който бях замислил - тъй като бях само временно пръв и усещах, че съм на края на силите си, направих се, че се спъвам, и се проснах на земята, като зрелищно се затъркалях и разкрещях, тълпата също закрещя, докато накрая се оказах със счупен крак, което не беше предвидено, но с цената на операция и две седмици в болница спаси величието на името ми. През седмицата след инцидента вестникът на гимназията писа за мен следното:
По време на състезанието Маркъс Голдман, наречен Знаменития, бе спечелил значителна преднина и го очакваше убедителна победа, когато стана жертва на лошото качество на пистата - падна тежко и си счупи крака.
С това свърши кариерата ми на бегач и на спортист - заради сериозното нараняване ме освободиха от физическа култура до края на гимназията. А за проявената самоотверженост получих право на плакет с името ми в почетната витрина, където вече се мъдреше екипът ми за лакрос. Колкото до директора, проклинайки лошото качество на спортните съоръжения, той нареди да се сложи ново, скъпо покритие на пистата на стадиона, като финансира ремонта с парите от бюджета за следващата година, лишавайки по този начин учениците от всякаква извънкласна дейност.
В края на гимназиалните ми години имах отлични бележки, всевъзможни почетни дипломи и препоръчителни писма. Дошло бе време да си избера университет. И когато един следобед лежах в стаята си и преглеждах трите писма, с които ме приемаха в университетите в Харвард, Йейл и Бъроус, малко, неизвестно учебно заведение в Масачусетс, нито за миг не се колебах - исках Бъроус. Да се запиша в голям университет, означаваше да изгубя етикета си на Знаменит. Харвард и Йейл поставяха летвата много високо - нямах никакво желание да се сблъскам с ненаситните елити, дошли от четирите краища на страната с намерение да се настанят на почетните табла. Почетните табла на Бъроус ми се струваха далеч по-достъпни. Знаменития не искаше да си изгори крилете. Знаменития искаше да си остане знаменит. Бъроус беше идеалното място - скромен кампус, в който със сигурност щях да блесна. С лекота убедих родителите ми, че Филологическият факултет на Бъроус във всяко отношение превъзхожда този в Харвард или в Йейл, и ето как през есента на 1998 година пристигнах от Монтклеър в малкото индустриално градче в Масачусетс, където щях да срещна Хари Куебърт.