Привечер, докато още седях на терасата, разглеждах албумите и предъвквах спомените си, ми звънна съсипаният Дъглас.
- Маркъс, за бога! Не мога да повярвам, че си тръгнал за Ню Хампшър, без да ме предупредиш! Обаждаха ми се журналисти да ме питат какво правиш там, а аз дори не знаех, че си заминал. Трябваше да пусна телевизията, за да науча къде си. Прибирай се в Ню Йорк. Куебърт има отличен адвокат. Остави го да си гледа работата и се съсредоточи върху романа си. След петнайсет дни трябва да предадеш ръкописа на Барнаски.
- Хари се нуждае от приятел - казах.
Дъглас замълча, после прошепна сякаш едва сега осъзнаваше това, което му бе убягвало през последните месеци:
- Нямаш книга, нали? Две седмици остават до срока на Барнаски и ти не си седнал да я напишеш проклетата книга! Нали, Маркъс? Дали отиваш да помогнеш на приятел, или бягаш от Ню Йорк?
- Млъкни, Дъг.
Настъпи дълго мълчание.
- Марк, кажи ми, че имаш някаква идея. Кажи ми, че имаш план и добра причина да ходиш в Ню Хампшър.
- Добра причина ли? Приятелството не стига ли?
- Но да му се не види, какво толкова му дължиш на Хари, че да ходиш там?
- Всичко, абсолютно всичко.
- Как така всичко?
- Сложно е, Дъглас.
- Маркъс, какво се опитваш да ми кажеш, мамка му?
- Дъг, има един епизод от живота ми, който никога не съм ти разказвал. След гимназията можех спокойно да тръгна по лош път. Тогава срещнах Хари. Той в известен смисъл ми спаси живота. Много му дължа. Без него никога нямаше да стана писателят, който станах. Това се случи в Бъроус, в Масачусетс, през деветдесет и осма година. Всичко му дължа.
29.
Може ли човек да се влюби в петнайсетгодишно момиче?
- Искам да ви науча да пишете, Маркъс, не просто за да знаете да пишете, а за да станете писател. Защото да се пишат книги, не е лесно - всеки знае да пише, но не всеки е писател.
- И как човек узнава, че е писател, Хари?
- Никой не узнава сам, че е писател. Другите му го казват.
Всички, които помнят Нола, ще потвърдят, че е била чудесна девойка. От тези, дето не се забравят, нежна и внимателна, отзивчива и сияйна. Изглежда, че е била надарена с онази безподобна радост от живота, която може да озари и най-мрачните дъждовни дни. В събота работела като сервитьорка в „Кларкс“. Летяла между масите, бърза и лека, русите й вълнисти коси танцували във въздуха. Казвала по нещо мило на всеки клиент. Всички виждали само нея. Нола била сама по себе си цял свят.
Била единствена дъщеря на Дейвид и Луиза Келерган, евангелисти от Юга, дошли от Джаксън, Алабама, където и тя била родена на 12 април 1960 година. Семейство Келерган се установили в Орора през есента на 1969-а, след като назначили бащата за пастор в енорията „Сейнт Джеймс“, главната религиозна общност в Орора, по онова време многобройна. Впоследствие се наложило общностите в Орора и Монтбъри да се слеят, тъй като трябвало да се правят бюджетни икономии, а и вярващите намалели. От храма „Сейнт Джеймс“, разположен до южния вход на града, някога внушителна дървена сграда, днес не е останало нищо. На негово място е построен ресторант „Макдоналдс“. Колкото до семейство Келерган, още с пристигането си те се настанили в хубава къща, собственост на енорията, която се намирала на Теръс Авеню № 245. Била на един етаж и вероятно шест години по-късно, в събота, на 30 август 1975-а, Нола излязла през прозореца на спалнята и изчезнала завинаги.
Това ми разказаха клиентите на „Кларкс“, където отидох на другата сутрин след пристигането ми в Орора. Бях се събудил призори, измъчван от неприятното усещане, че не съм съвсем сигурен какво точно правя тук. След като потичах по плажа и нахраних чайките, се запитах дали наистина съм дошъл в Ню Хампшър единствено за да давам хляб на морските птици. Имах среща в Конкорд чак в единайсет часа с Бенджамин Рот - щяхме да посетим Хари. В интервала, тъй като не исках да стоя сам, отидох да ям палачинки в „Кларкс“. Когато бях студент и гостувах на Хари, той имаше навика да ме води там рано-рано - събуждаше ме, преди да съмне, разтърсваше ме, без да ме жали, и ми обясняваше, че е време да си сложа спортния екип. После слизахме на брега на океана да тичаме и да се боксираме. Ако усетеше, че не е във форма, започваше да се прави на треньор - преставаше да се боксира, един вид за да коригира жестовете и позициите ми, докато аз знаех, че просто има нужда да си поеме въздух. Пробягвахме няколко мили по плажа, който свързваше Гуз Коув с Орора. После се връщахме по скалите на Гранд Бийч и прекосявахме спящия град. В дъното на все още тъмната главна улица проблясваха френските прозорци на дайнъра - единственото заведение, отворено в толкова ранен час. Вътре цареше абсолютна тишина. Малкото клиенти бяха шофьори на камиони или търговски пътници, които мълчаливо поглъщаха закуската си. Някъде в ъгъла се чуваше радиото, винаги включено на информационна станция, но толкова тихо, че не се разбираше какво казва говорителят. През големите горещини окаченият на тавана вентилатор раздвижваше въздуха с металическо поскърцване, а прахта танцуваше около лампите. Сядахме на маса № 17 и Джени веднага ни сервираше кафе. Джени винаги ми се усмихваше с почти майчинска нежност. Казваше ми: „Горкият Маркъс, кара те да ставаш в зори, а? Откакто го познавам, все така прави“. И двамата се засмивахме.