Но на този 17 юни 2008 година въпреки ранния час в „Кларкс“ цареше голямо вълнение. Всички говореха само за убийствата и когато влязох, клиентите, които ме познаваха, ме наобиколиха и взеха да ме питат дали е истина, дали Хари е имал връзка с Нола и я е убил, нея и Дебора Купър. Настаних се на маса № 17, която не бе заета, без да им отговарям. Тогава забелязах, че табелката с името на Хари беше махната. Виждаха се само двете дупки от винтовете и отпечатъкът от метала, който бе изтъркал лака на дървото.
Джени ми поднесе кафето и мило ми се усмихна. Изглеждаше тъжна.
- У Хари ли си отседнал? - попита ме тя.
- Ами да. Махнала си табелката?
- Да.
- Защо?
- Написал е книгата за това момиче, Маркъс. За дете на петнайсет години. Не мога да оставя табелата. Това е мерзка история.
- Мисля, че не е толкова просто.
- А аз мисля, че не бива да се намесваш, Маркъс. Би трябвало да се прибереш в Ню Йорк и да стоиш далече от всичко това.
Поръчах си палачинки и наденички. Един омазнен брой на „Орора Стар“ бе захвърлен на масата. На първа страница имаше огромна снимка на Хари от славното му време, с този достопочтен вид и с дълбокия, самоуверен поглед. Точно отдолу - снимка, на която се виждаше как влиза в съдебната палата в Конкорд с белезници на ръцете, изпаднал, разрошен, с опънати черти и разстроено изражение. В две кръгчета - снимки на Нола и на Дебора Купър. И ето това заглавие: КАКВО Е НАПРАВИЛ ХАРИ КУЕБЪРТ?
Ърни Пинкас пристигна малко след мен и седна на моята маса с чашата си кафе.
- Видях те по телевизията снощи - каза ми той. - Тук ли ще се настаниш?
- Да, може би.
- Защо?
- Не знам. Заради Хари.
- Той е невинен, нали? Не мога да повярвам, че би направил такова нещо... Това е безумие.
- Вече не знам, Ърни.
По моя молба Пинкас ми разказа как преди няколко дни полицията открила останките на Нола в Гуз Коув, заровени на един метър дълбочина. През него четвъртък хората в Орора били обезпокоени от воя на сирените на полицейските коли, които заприиждали от цялата област - от магистралните патрулки до необозначените автомобили на криминалната полиция. Пристигнал дори един фургон на криминалистичната лаборатория.
- Когато се разбра, че това вероятно са останките на Нола Келерган - обясни ми Пинкас, - хората изпаднаха в шок! Не можеха да повярват - през цялото време малката е била там, пред очите им. Искам да кажа, колко пъти съм ходил у Хари, на тази тераса, да изпия едно уиски... Почти до нея. Кажи, Маркъс, наистина ли тя е героинята в онази книга? Не мога да повярвам, че са имали връзка. Ти знаеше ли нещо?
За да не се налага да отговарям, започнах яростно да бъркам кафето си. Казах само:
- Мръсна история, Ърни.
Малко по-късно се появи Травис Дон, шефът на полицията в Орора и между другото, съпруг на Джени, и седна на нашата маса. Той беше от онези, които открай време познавах в Орора - човек с мек характер, към шейсетте, почти побелял, тип на добродушно селско ченге, което отдавна не плашеше никого.
- Съжалявам, синко - каза вместо поздрав.
- За какво?
- За тази история, която те цапардоса по главата. Знам, че си много близък с Хари. Сигурно не ти е лесно.
Травис беше първият, който прояви интерес към това, което изпитвах. Поклатих глава и попитах:
- От толкова отдавна идвам тук, защо никога не съм чувал нищо за Нола Келерган?
- Защото, преди да открият тялото й в Гуз Коув, това беше стара история. От ония, за които не обичаш да си спомняш.
- Травис, какво е станало на трийсети август седемдесет и пета? И какво се е случило с Дебора Купър?
- Гадна история, Маркъс. Много гадна. На която бях пряк свидетел, тъй като през онзи ден давах дежурство. Тогава бях обикновен полицай. На мен ми се обадиха от централата... Дебора Купър беше една симпатична старица, която живееше сама след смъртта на съпруга си в усамотена къща до гората на Сайд Крийк. Сещаш ли се къде е Сайд Крийк? Там, където започва онази огромна гора, на две мили след Гуз Коув. Добре си я спомням леля Купър. Тогава бях отскоро в полицията, но тя редовно се обаждаше, особено нощно време, за да съобщи за подозрителни шумове около дома й. Страхуваше се в тази голяма барака в края на гората и имаше нужда от време на време някой да отиде да я успокои. Всеки път се извиняваше, че ни безпокои, и предлагаше на полицаите сладкиши и кафе. А на другия ден идваше в управлението да ни донесе нещо за хапване. Мила старица. От ония, на които охотно правиш услуга. Накратко, на трийсети август седемдесет и пета година леля Купър набира спешния номер на полицията и обяснява, че е забелязала в гората момиче, преследвано от някакъв мъж. Бях единственият патрулиращ полицай в Орора и веднага се отзовах. За първи път се обаждаше посред бял ден. Когато пристигнах, тя ме чакаше пред къщата. Каза ми: „Травис, ще ме помислите за луда, ама наистина видях нещо странно“. Отидох да огледам края на гората, където бе видяла момичето, и намерих парче червен плат. Веднага прецених, че историята трябва да се вземе на сериозно, и се обадих на началника Прат, по онова време шеф на полицията в Орора. Гората е огромна, двама трудно щяхме да я обходим. Навлязохме все пак навътре и след една миля открихме следи от кръв, кичур руса коса, още парчета червен плат. Нямахме време да си задаваме въпроси, защото в този миг откъм къщата на Дебора Купър се разнесе изстрел. Спуснахме се натам и намерихме леля Купър да лежи на пода в кухнята в локва кръв. По-късно научихме, че е звъняла в централата да съобщи, че момичето, което е видяла малко по-рано, е дошло да се приюти в дома й.