В единайсет часа тя най-после излезе от къщи. Огледа се, както правеше всеки път. Сияеше. Носеше очарователна червена рокля. Втурна се към пощенската кутия, усмихна се, като видя плика и пакета. Побърза да прочете писмото и внезапно залитна. Разплака се и се затича към къщи. Нямаше да заминат заедно, Хари нямаше да я чака в мотела. Последното му писмо беше прощално.
Тя се скри в стаята си и рухна върху леглото, поразена от мъка. Защо? Защо я отхвърляше? Защо я бе накарал да повярва, че ще се обичат винаги? Прелисти ръкописа - каква беше тази книга, за която никога не й бе споменал? Сълзите й капеха върху хартията и я зацапваха. Това бяха техните писма, всичките им писма бяха там, включително последното. С него завършваше книгата. Значи, открай време я е лъгал. Никога не е възнамерявал да бяга с нея. От много плач я заболя глава. Искаше да умре, толкова й беше мъчно.
Вратата на стаята тихо се отвори. Баща й я бе чул да плаче.
- Какво става, миличка?
- Нищо, татко.
- Не казвай нищо, виждам, че става нещо.
- О, татко! Толкова съм тъжна! Толкова ми е мъчно!
Тя се хвърли на врата на преподобния.
- Пусни я! - внезапно изкрещя Луиза Келерган. - Тя не заслужава да я обичаш! Пусни я, Дейвид, пусни я, ако обичаш!
- Стига, Нола... Не започвай пак!
-Мълчи, Дейвид! Толкова си жалък! Неспособен за действие! Принудена съм сама да свърша работата!
- Нола! За бога! Успокой се! Успокой се! Няма да ти позволя да се нараниш!
- Остави ни, Дейвид! - избухна Луиза, като рязко отблъсна мъжа си.
Той отстъпи към коридора и остана там, безсилен да направи нещо.
- Ела тук, Нола! - крещеше майката. - Ела тук! Ще ти дам да разбереш!
Вратата се затвори. Преподобният Келерган стоеше като парализиран. Можеше само да чува това, което се случваше в стаята.
- Мамо, милост! Спри! Спри!
- На ти! Ето какво става с момичетата, които са убили майка си.
И преподобният се затича към гаража, където включи грамофона си, като максимално усили звука.
През целия ден музиката ехтеше в къщата и около нея. Минувачите хвърляха неодобрителни погледи към прозорците. Някои се споглеждаха съучастнически - знаеха какво става у Келерганови, когато той пуска музика.
Лутър не бе помръднал. Все така на волана на шевролета, незабележим между паркираните покрай тротоара коли, не изпускаше къщата от поглед. Защо се разплака тя? Не бе ли харесала писмото му? Защо бяха тези сълзи? Той толкова се бе старал. Написал й бе книга за любовта, любовта не трябва да разплаква.
Чака там до осемнайсет часа. Вече не знаеше дали да я чака да излезе, или да отиде да позвъни на вратата. Искаше да я види, да й каже, че не бива да плаче. Тогава я видя да се появява в градината - беше излязла през прозореца. Огледа улицата, сякаш за да се увери, че никой няма да я забележи, и дискретно тръгна по тротоара. Носеше кожена чанта през рамо. След малко се затича. Лутър подкара колата.
Черният шевролет спря до нея.
- Лутър? каза Нола.
- Не плачи... Дойдох само да ти каша да не плачеш.
- О, Лутър, случва ми се нещо толкова тъжно... Отведи ме! Отведи ме!
- Къде отифаш?
- Далече от света.
Без дори да изчака отговора му, тя се качи в колата.
- Карай, добрички Лутър! Трябва да отида в Сий Сайд Мотел. Не е възможно да не ме обича! Ние се обичаме така, както никой друг не може да обича!
Лутър се подчини. Нито той, нито Нола забелязаха патрулката, която се приближаваше към кръстопътя. Травис Дон за стотен път минаваше покрай дома на семейство Куин, изчаквайки Джени да остане сама, за да й поднесе дивите рози, които бе набрал за нея. Не му се вярваше, но видя Нола да се качва в тази кола, която не познаваше. Разпозна Лутър на волана. Изчака шевролетът да се отдалечи, преди да поеме след него. Не трябваше да го изпуска от поглед, но и не трябваше да се залепва за него. Имаше твърдото намерение да разбере защо Лутър прекарваше толкова време в Орора. Джени ли дебнеше? Защо отвеждаше Нола? Дали нямаше да извърши престъпление? Докато караше, Травис взе микрофона на полицейската радиостанция - смяташе да извика подкрепления, за да е сигурен, че ще пипне Лутър, ако ситуацията добиеше лош обрат. Но се спря. Не искаше някой колега да му се пречка. Искаше да уреди нещата по свой начин - Орора беше спокоен град и той възнамеряваше да направи така, че да си остане спокоен град. Щеше да даде урок на Лутър, урок, за който винаги да си спомня. И кракът му никога повече нямаше да стъпи тук. Запита се също как бе могла Джени да се влюби в това чудовище.