Паднаха първите капки. Отначало редки, после се изля истински порой. Готвеше се да избяга и да се прибере на сухо, когато я видя - вървеше боса, със сандалите в ръка покрай океана, танцуваше под дъжда и си играеше с вълните. Замръзна на място и я загледа, очарован. Тя се придвижваше по мокрия пясък, като внимаваше да не си намокри роклята. За миг се разсея и водата се покачи до глезените й. Изненадана, избухна в смях. Навлезе още малко навътре в сивия океан, като се въртеше около себе си и се опитваше да прегърне безбрежната шир. Сякаш светът й принадлежеше. Жълта барета във формата на цвете не позволяваше на развените й от вятъра руси коси да я удрят по лицето. Небето вече изливаше цели водопади.
Когато усети присъствието му на десетина метра от себе си, тя се закова на място. Смутена, че са я видели, извика:
- Съжалявам... Не ви забелязах.
Той почувства, че сърцето му се разтупва.
- Не се извинявайте - отвърна. - Продължавайте. Моля ви, продължавайте! За пръв път виждам някой толкова да обича дъжда.
Тя засия и въодушевено попита:
- И вие ли го обичате?
- Кое?
- Дъжда.
- Не... Аз... Всъщност го мразя.
Тя се усмихна очаровано.
- Как може да се мрази дъждът? Нищо по-прекрасно не съм виждала. Гледайте! Гледайте!
Той вдигна глава и водата обля лицето му. Взря се в милионите поточета, които се изливаха над пейзажа, и се завъртя около себе си. Тя също се завъртя. Разсмяха се, целите бяха наквасени. Накрая се приютиха между стълбовете на терасата. Той извади от джоба си пакет цигари, наполовина пощаден от дъжда, и запали една.
- Може ли и аз да запаля? - рече тя.
Подаде й пакета и тя си взе цигара. Беше напълно покорен.
- Вие сте писателят, нали? - попита.
- Да.
- Дошли сте от Ню Йорк.
- Да.
- Имам един въпрос. Защо сте напуснали Ню Йорк и сте дошли на това забутано място?
Той се усмихна.
- Исках да сменя обстановката.
- Толкова ми се ще да отида в Ню Йорк! - каза тя. - Ще обикалям по улиците с часове, ще изгледам всички представления на „Бродуей“. Ще си представям, че съм звезда. Звезда в Ню Йорк.
- Извинете ме - прекъсна я Хари. - Познаваме ли се?
Тя пак се разсмя с онзи прелестен смях.
- Не. Ала всички знаят кой сте. Вие сте писателят. Добре дошли в Орора, господине. Казвам се Нола, Нола Келерган.
- Хари Куебърт.
- Знам. Всички знаят, нали ви казах.
Той й подаде ръка да се здрависат, но тя се опря на ръката му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.
- Трябва да вървя. Няма да казвате, че пуша, нали?
- Няма, обещавам.
- Довиждане, господин писател. Надявам се пак да се видим.
И изчезна в проливния дъжд.
Той бе напълно разтърсен. Кое беше това момиче? Сърцето му силно биеше. Дълго стоя неподвижен под терасата, чак докато се стъмни. Не усещаше нито дъжда, нито тъмнината. Питаше се на колко ли е години. Беше твърде млада, знаеше това. Но бе покорен. Тя бе подпалила душата му.
*
Едно обаждане на Дъглас ме върна в реалността. Бяха изминали два часа, свечеряваше се. В огнището беше останала само жарава.
- Всички говорят за теб - каза ми Дъглас. - Никой не разбира какво правиш в Ню Хампшър. Всички повтарят, че си на път да извършиш най-голямата глупост в живота си.
- Всички знаят, че с Хари сме приятели. Не мога да стоя със скръстени ръце.
- Но нещата са се променили, Марк. С тези истории с убийствата и книгата. Мисля, че не схващаш размера на скандала. Барнаски е бесен, подозира, че няма да му занесеш нов роман. Твърди, че си се скрил в Ню Хампшър. И не греши. Седемнайсети юни сме, Марк. След тринайсет дни срокът ти изтича. След тринайсет дни си свършен.
- Ама да му се не види, да не мислиш, че не знам? Затова ли ми се обаждаш? За да ми припомниш в каква ситуация се намирам?
- Не, обаждам ти се, защото мисля, че имам идея.
- Идея? Слушам те.
- Напиши книга за случая „Хари Куебърт“.
- Какво? Не, дума да не става, няма да правя кариера на гърба на Хари.
- Защо на гърба? Каза ми, че искаш да го защитиш. Докажи невинността му и напиши книга за всичко това. Представяш ли си какъв успех ще има?
- Да напиша книга за десет дни?
- Споменах на Барнаски, за да го поуспокоя.
- Какво? Споменал си...
- Чуй ме, Марк, преди да кипваш. Барнаски смята, че това е златна възможност! Твърди, че Маркъс Голдман, който разказва историята на Хари Куебърт, е сделка със седем нули! Това би могло да бъде книгата на годината! Предлага ти да започнете отначало - нов договор, който отменя предишния и ти осигурява аванс от половин милион долара. Ясно ли ти е какво означава това?