Следващия понеделник той отново дойде в залата и присъства на боя, който нанасях на Джаред веднъж на две седмици. Застанал до ринга, с интерес наблюдаваше как безжалостно удрям другаря си и след битката ми каза, че съм добър боксьор, че самият той имал намерение да се заеме сериозно с този спорт, за да остане във форма, и че моите съвети ще са му добре дошли. Беше на петдесет и няколко години, но под широката му фланелка се отгатваше едро и силно тяло. Удряше крушите умело, стоеше стабилно на краката си, рефлексите му бяха непокътнати. Предложих му да поработи с чувала и прекарахме заедно цялата вечер.
Дойде следващия понеделник и по-следващите. Станах нещо като негов личен треньор. Така по време на упражненията започнахме да се сближаваме. Често след тренировките разговаряхме, седнали на някоя от дървените пейки в съблекалнята, докато потта ни съхнеше на гърба. След няколко седмици настъпи мигът, от който се опасявах - Хари пожела да се качи на ринга и да се бие три рунда срещу мен. Естествено, аз не смеех да го ударя, но той не се поцеремони да ми нанесе няколко хубави прави в брадата и неведнъж да ме просне на тепиха. Смееше се, повтаряше, че от години не е правил това и че е забравил колко е забавно. След като буквално ме разгроми и ме нарече бъзльо, ми предложи да отидем да вечеряме. Заведох го в едно студентско кръчме на оживена улица в Бъроус и докато ядяхме мазни хамбургери, разговаряхме за книги и писане.
- Вие сте добър студент - каза ми той. - Знаете много неща.
- Благодаря. Четохте ли разказа ми?
- Не още.
- Бих искал да разбера мнението ви.
- Е, приятелю, ако това ще ви направи щастлив, ще хвърля едно око и ще ви кажа какво мисля.
- Но бъдете строг - настоях.
- Дадено.
Беше ме нарекъл „приятелю“ и бях силно развълнуван. Същата вечер се обадих на родителите си, за да им кажа, че само след няколко месеца, прекарани в университета, съм вечерял с великия Хари Куебърт. Луда от щастие, майка ми телефонирала след това на половината Ню Джърси, за да разтръби, че чудото Маркъс, нейният Маркъс, Знаменития, вече е завързал връзки с човек от най-висшите сфери на културата. Маркъс щял да стане голям писател, това било повече от сигурно.
Вечерите след тренировките скоро се превърнаха в част от понеделнишкия ритуал, който никакво обстоятелство не можеше да наруши и който подхрани още повече усещането ми, че съм Знаменития. Бях привилегирован - бях приятел на Хари Куебърт. В четвъртъците, когато вземах думата по време на лекцията, ме наричаше Маркъс, докато към другите се обръщаше с баналното госпожо или господине.
Няколко месеца по-късно - трябва да беше през януари или февруари - при една от понеделнишките ни вечери настоях да ми каже какво мисли за разказа ми, тъй като още не бе споменавал за него. След кратко колебание той ме попита:
- Наистина ли искате да знаете, Маркъс?
- На всяка цена. И бъдете критичен. Тук съм, за да се уча.
- Добре пишете. Имате огромен талант.
Изчервих се от удоволствие.
- Какво друго? - попитах нетърпеливо.
- Надарен сте, няма съмнение.
Бях на върха на щастието.
- Има ли нещо, което трябва да подобря според вас?
- О, разбира се. Знаете ли, притежавате голям потенциал, но всъщност онова, което прочетох, е слабо. Много слабо, честно казано. Нищо не струва. Това впрочем важи за всички ваши текстове в университетското списание. Да се режат дървета, за да се печатат подобни боклуци, е направо престъпно. Няма достатъчно гори за некадърните писатели, които населяват тази страна. Ще трябва да положите усилия.
Сърцето ми спря да бие. Сякаш ме бяха халосали с огромен боздуган по главата. Излизаше, че Хари Куебърт, кралят на литературата, беше главно кралят на мръсниците.
- Винаги ли сте такъв? - попитах остро.
Усмихна се развеселен, докато ме гледаше с вида си на паша, и явно се наслаждаваше на мига.
- Какъв?
- Несъедобен.
Той се разсмя.
- Всъщност, Маркъс, знам точно какъв тип сте - претенциозен хлапак, който си мисли, че Монтклеър е центърът на света. Същото са си мислили европейците през Средновековието, преди да се качат на кораб и да открият, че повечето цивилизации отвъд океаните са по-развити от тяхната, което се опитали да скрият чрез безброй кланета. Искам да кажа, Маркъс, че вие сте забележителна личност, ала рискувате да угаснете, ако не се пораздвижите. Текстовете ви са добри. Но всичко трябва да подложите на преоценка - стила, фразите, понятията, идеите. Трябва сам себе си да поставите под въпрос и още много да работите. Проблемът ви е, че не работите достатъчно. Задоволявате се с малко, редите думи, без да ги подбирате, и това се усеща. Мислите си, че сте гений, нали? Грешите. Работата ви е претупана и следователно не струва нищо. Тепърва трябва да работите. Следите ли мисълта ми?