- Не съвсем...
Ядосах се. Как смееше, какво като беше Куебърт? Как смееше да се отнася така с човек, наречен Знаменития? Той подзе:
- Ще ви дам много прост пример. Вие сте добър боксьор. Това е факт. Умеете да се боксирате. Но погледнете се, сравнявате се с един нещастник, с онова кльощаво момче. Удряте го като луд със самодоволство, от което ми се повръща. Сравнявате се само с него, защото сте сигурен, че сте по-силен. Всъщност сте слаб, Маркъс. Страхливец. Пълна нула, нищожество, непрекъснато блъфирате, хвърляте прах в очите. И най-лошото е, че сте доволен от себе си. Опитайте се да се равнявате по истински противник! Проявете смелост! Боксът никога не лъже, качването на ринга е много надеждно средство да разберете колко струвате - или побеждавате, или ви побеждават, не можете да се излъжете, нито да излъжете другите. Само че вие успявате винаги да се измъкнете. Вие сте това, което се нарича самозванец. Знаете ли защо слагаха текстовете ви в края на списанието? Защото бяха слаби. Чисто и просто. А защо тези на Рейнхарц събираха овациите? Защото бяха много добри. Това би могло да ви вдъхне желание да задминете себе си, да работите като луд и да създадете прекрасен текст, но беше толкова по-лесно да осъществите малкия си преврат, да отстраните Рейнхарц и да публикувате себе си, отколкото да се поставите под въпрос. Нека отгатна, Маркъс, така сте функционирали през целия си живот, нали? Или се лъжа?
Изпаднал в ярост, извиках:
- Вие нищо не знаете, Хари! В гимназията много ме ценяха. Наричаха ме Знаменития!
- Но погледнете се, Маркъс! Вие не умеете да падате! Страх ви е от падането. Затова, ако нищо не промените, ще се превърнете в празно и безинтересно същество. Как може човек да живее, без да се е научил да пада? Погледнете се в очите, за бога, и се запитайте какво правите в Бъроус! Видях досието ви! Говорих с Пъргал! Той почти ви беше показал вратата, малко генийче! Бихте могли да учите в Харвард, в Йейл, където и да е в Бръшляновата лига, ако бяхте пожелали, но не, трябвало е да дойдете тук, защото Господ Бог ви е надарил с толкова малки топки, че не ви стиска да се състезавате с истински съперници. Обадих се и във „Фелтън“, говорих с директора, горкият заблуден човечец, той ми разказа за Знаменития със сълзи на очи. Идвайки тук, Маркъс, вие сте знаели, че ще бъдете онзи непобедим тип, който сте измислили от начало до край и който всъщност изобщо не е готов да се справи с истинския живот. Предварително сте знаели, че тук не рискувате да паднете. Защото мисля, че това ви е проблемът - още не сте схванали колко е важно да умеете да падате. И това ще ви погуби, ако не се осъзнаете.
След тези думи той написа на салфетката си един адрес в Лоуел, Масачусетс, на около час път. Каза ми, че това е клуб по бокс и че всеки четвъртък там се организират боксови мачове, които са отворени за всички. И си тръгна, като ме остави да платя сметката.
Следващия понеделник Куебърт не дойде в боксовата зала, по-следващия също. В аулата ме наричаше „господине“ и се държеше презрително. Накрая се реших да го спра на излизане от една лекция.
- Вече не идвате в боксовата зала - подхвърлих.
- Симпатичен сте ми, Маркъс, но както ви казах, вие сте малък претенциозен ревльо, а времето ми е прекалено скъпо, за да го губя с вас. Не сте на мястото си в Бъроус и аз нямам какво да правя в компанията ви.
Ето така следващия четвъртък, все още бесен, заех колата на Джаред и отидох в боксовата зала, чийто адрес ми бе дал Хари. Беше просторен хангар в сърцето на индустриалната зона. Ужасно място, с много народ вътре, въздухът вонеше на пот и кръв. На централния ринг се разиграваше рядко жестока битка и многобройните зрители, струпани зад въжетата, надаваха животински викове. Беше ме страх, изпитвах желание да избягам, да се призная за победен, но не ми се удаде възможност - един чернокож колос, за когото после научих, че е собственик на залата, цъфна пред мен и ме попита: „Да се боксираш ли искаш, белчо?“. Отговорих, че да, искам, и той ме изпрати в съблекалнята да си сложа екипа. Четвърт час по-късно бях на ринга, застанал срещу него, за мач в два рунда.
През целия си живот ще си спомням какъв бой изядох онази вечер. Струваше ми се, че ще умра. Бях буквално размазан, а зрителите диво крещяха, очаровани да видят как на милото неопитно студентче от Монтклеър му разбиват мутрата. Въпреки състоянието си сметнах за въпрос на чест да издържа до края на регламентираното време - бе въпрос на гордост - и да изчакам финалния гонг, преди да рухна на земята, нокаутиран. Когато отворих очи, съвършено замаян, но благодарен на небето, че не съм мъртъв, видях Хари, наведен над мен, с гъба и вода в ръка.