- Хари? Какво правите тук?
Той деликатно ми попи лицето. Усмихваше се.
- Момчето ми, вие имате топки, които задминават всяко въображение. Онзи тип сигурно тежи трийсет килограма повече от вас. Боксирахте се забележително. Гордея се с вас.
Опитах се да се изправя, ала той ме разубеди.
- Не се движете, мисля, че носът ви е счупен. Вие сте свястно момче, Маркъс. Подозирах го, но сега ми го доказахте. Имах големи очаквания за вас още от деня, в който се запознахме. С този мач ми доказахте, че са оправдани. Доказахте, че сте способен да се сблъскате със себе си и да се надскочите. От сега нататък можем да бъдем приятели. Държа да ви кажа следното: вие сте най-блестящата личност, която съм срещал през последните години, и няма никакво съмнение, че ще станете голям писател. Аз лично ще ви помогна да го постигнете.
*
Така че точно след монументалния бой, който изядох в Лоуел, започна истинското ни приятелство и Хари Куебърт, преподавателят ми по литература през деня, се превърна просто в Хари, мой партньор по бокс в понеделник вечер, както и мой приятел и учител през някои свободни следобеди, когато ме учеше как да стана писател. С последното обикновено се занимавахме в събота. Срещахме се в близкия до кампуса дайнър, сядахме на голяма маса, върху която разпростирахме книгите и листовете си, той препрочиташе текстовете ми и ми даваше съвети, като ме подтикваше да започвам отначало, да обмислям отново и отново изреченията си. „Един текст никога не е достатъчно добър - казваше ми. - Просто идва момент, в който е по-малко слаб от преди.“ Между срещите ни прекарвах часове в стаята си в писане и преработване на текстовете ми. Ето как аз, който бях прелитал над живота с известна лекота, аз, който винаги бях успявал да мамя всички, попаднах на костелив орех, ама колко костелив! Самият Хари Куебърт, първият и единствен човек, успял да ме сблъска със собствената ми личност.
Хари ме научи не само да пиша, но и да разбирам изкуството. Водеше ме на театър, на изложби, на кино. Заведе ме и в Симфъни Хол в Бостън. Казваше, че добре изпълнената опера може да го разплаче. Смяташе, че двамата много си приличаме, и често ми разправяше за миналия си живот. Казваше, че писането е променило живота му и че това е станало в средата на седемдесетте години. Спомням си, че веднъж, когато отивахме да слушаме един пенсионерски хор близо до Тийнетридж, той разтвори пред мен вратите на паметта си. Беше роден през 1941 година в Бентън, Ню Джърси. Единствен син на майка секретарка и баща лекар. Мисля, че е бил щастливо дете и че нямаше кой знае какво да каже за юношеските си години. За мен историята на
живота му започваше истински в края на шейсетте, когато, след като завършил филология в Нюйоркския университет, намерил работа като преподавател по литература в гимназията в Куинс. Скоро му станало тясно в класните стаи. Имало само една мечта, която открай време лелеел - да пише. През 1972 година издал първия си роман, от който много очаквал, но успехът бил твърде скромен. Тогава решил да премине към следващия етап. „Един ден - разказа ми той - изтеглих спестяванията си от банката и се хвърлих в новото приключение. Казах си, че е време да сътворя суперхубав роман, и затърсих къща по крайбрежието, където да прекарам няколко спокойни месеца в писане. Намерих къща в Орора. Веднага разбрах, че тъкмо това ми трябва. Напуснах Ню Йорк в края на май седемдесет и пета и се установих в Ню Хампшър, където останах завинаги. Защото книгата, която написах през онова лято, ми отвори вратите на славата. Е, да, Маркъс, точно през онази година, която прекарах в Орора, създадох „Произходът на злото“. С авторските права откупих къщата и още живея в нея. Тя е забележително място, трябва да дойдете при случай...“
За първи път отидох в Орора в началото на януари 2000 година, през коледната университетска ваканция. В онзи момент с Хари се познавахме от около година и половина. Спомням си, че бях занесъл вино за него и цветя за жена му. Като видя огромния букет, Хари ме изгледа особено и рече:
- Цветя? Много интересно, да нямате да ми казвате нещо, Маркъс?
- За жена ви са.
- Жена ми? Но аз не съм женен.
Тогава се сетих, че откакто се познавахме, никога не бяхме разговаряли за личния му живот. Нямаше госпожа Хари Куебърт. Нямаше семейство Куебърт. Имаше само Хари Куебърт. Само Куебърт, който скучаеше вкъщи дотолкова, че се бе сприятелил с един от студентите си. Разбрах това главно от хладилника му - малко след пристигането ми се настанихме в дневната, прекрасно помещение със стени, тапицирани с дърво и библиотеки, и Хари ме попита дали искам нещо да пия.