- Лимонада? - предложи ми той.
- С удоволствие.
- Има една кана в хладилника, направил съм я специално за вас. Обслужете се и донесете и на мен една голяма чаша, благодаря.
Направих го. Като отворих хладилника, установих, че е празен. Вътре имаше само една жалка кана с лимонада, към която бе добавил ледени кубчета във формата на звезди, кора от лимон и листа от мента. Беше хладилник на сам човек.
- Хладилникът ви е празен, Хари - казах аз, като се върнах в дневната.
- О, по-късно ще отида на пазар. Извинете ме, но не съм свикнал да приемам гости.
- Сам ли живеете тук?
- Естествено. С кого искате да живея?
- Искам да кажа, нямате ли семейство?
- Нямам.
- Нямате жена, нито деца?
- Нямам.
- А приятелка?
Той тъжно се усмихна.
- Нямам приятелка. Нищо нямам.
По време на този първи престой в Орора осъзнах, че представата ми зa Хари е била неправилна - къщата му край морето беше огромна, но абсолютно празна. Хари Куебърт, звездата на американската литература, преподавателят, уважаван от колегите си и обожаван от студентите, елегантният чаровник, боксьорът, недосегаемият, ставаше просто Хари, когато се прибереше в малкото градче в Ню Хампшър. Един самотен, понякога тъжен човек, който обичаше дългите разходки по плажа, долу под къщата, и много държеше да хвърля на чайките трохи от сухия хляб, който съхраняваше в алуминиева кутия с надпис СПОМЕН ОТ РОКЛАНД, МЕЙН. Питах се какво ли се е случило на този човек, за да живее така.
Самотата на Хари нямаше да ме измъчва, ако приятелството ни не стана повод да плъзнат неизбежните слухове. Като забелязаха, че поддържам с него близки отношения, другите студенти взеха да подхвърлят, че между двама ни има хомосексуална връзка. Една събота сутрин, леко разтревожен от забележките на другарите ми, го попитах, без да се церемоня:
- Хари, защо винаги сте толкова самотен?
Той поклати глава. Видях как очите му блеснаха.
- Опитвате се да ми говорите за любов, Маркъс, но любовта е нещо сложно. Любовта е нещо много сложно. Това е едновременно най-изключителното и най-лошото, което би могло да ви се случи. Някой ден ще го разберете. Любовта може да ви причини голяма болка. Ала не бива да се боите да се влюбите, защото любовта може да е и много прекрасна. Само дето като всичко прекрасно ви заслепява, от което ви заболяват очите. Затова доста често плачем от любов.
От този ден започнах редовно да посещавам Хари в Орора. Понякога идвах от Бъроус само за през деня, понякога прекарвах там и нощта. Хари ме учеше да пиша, а аз му помагах да се чувства не толкова самотен. Ето така през годините до края на следването ми срещах в Бъроус Хари Куебърт, писателят звезда, и общувах в Орора просто с Хари, самотният мъж.
Дипломирах се през лятото на 2002-ра, след четири години, прекарани в Бъроус. В деня на връчването на дипломите, след церемонията в тържествената аула, където произнесох реч в качеството ми на първенец на випуска и където семейството и приятелите ми, дошли от Монтклеър, с вълнение установиха, че все още съм Знаменития, се поразходих с Хари из кампуса. Минахме под големите платани и случаят ни заведе до боксовата зала. Грееше слънце, беше прекрасен ден. За последен път отдадохме почит на чувалите и ринговете.
- Тук започна всичко - каза Хари. - Какво ще правите сега?
- Ще се прибера в Ню Джърси. Ще напиша книга. Ще стана писател. Такъв, какъвто ме учихте да бъда. Ще напиша велик роман.
Той се усмихна.
- Велик роман? Търпение, Маркъс, животът е пред вас. Ще минавате оттук от време на време, нали?
- Разбира се.
- За вас винаги има място в Орора.
- Знам, Хари, благодаря.
Погледна ме и постави ръце на раменете ми.
- Години минаха, откакто се запознахме. Вие много се променихте, станахте мъж. Нямам търпение да прочета първия ви роман.
Дълго се гледахме, после той добави:
- Всъщност защо искате да пишете, Маркъс?
- Нямам представа.
- Това не е отговор. Защо пишете?
- Защото ми е в кръвта. И когато сутрин се събудя, това е първото нещо, което ми идва наум. Само това мога да кажа. А вие защо сте станали писател, Хари?
- Защото писането придаде смисъл на живота ми. В случай че не сте го забелязали, като цяло животът няма смисъл. Освен ако не се постараете да му придадете такъв и да се борите всеки божи ден за постигането на тази цел. Вие имате талант, Маркъс. Придайте смисъл на живота си, направете така, че вятърът на победата да задуха над името ви. Да си писател, значи да си жив.