- Риби? Няма да издържат и един час, чайките ще ги излапат.
Той се усмихна.
- Чайките имат право да вършат каквото си искат тук, Маркъс. Но сте прав. Няма да слагам шарани във фонтана. Идете да вземете един топъл душ, преди да сте хванали пневмония или друга някаква гадория, та родителите ви да си кажат, че не се грижа за вас. Аз ще приготвя закуската. Маркъс...
- Да, Хари?
- Ако бях имал син...
-Знам, Хари. Знам.
*
В четвъртък сутринта на 19 юни 2008 година отидох в Сий Сайд Мотел. Лесно го намерих - от Сайд Крийк Лейн продължих направо но път № 1, карах четири мили на север и нямаше как да пропусна огромната табела, на която пишеше:
Сий САЙД МОТЕЛ - и РЕСТОРАНТ
от 1960 г.
Мястото, където Хари бе чакал Нола, все още съществуваше. Вероятно бях минавал покрай него стотици пъти, но не му бях обръщал внимание. А и какви причини имах да го правя преди днешния ден? Беше дървена къща с червен покрив, заобиколена от розова градина. Отзад се простираше гората. Всички стаи на партера гледаха към паркинга. До стаите на горния етаж се стигаше по външна стълба.
Според служителя на рецепцията, когото разпитах, заведението почти не се бе променило от построяването му насам, само стаите бяха обзаведени в по-модерен стил и към главната сграда бе пристроен ресторант. За да подкрепи думите си, той извади един албум отпреди четирийсет години и ми показа снимки от онова време.
- Защо толкова се интересувате от мотела? - попита ме накрая.
- Защото издирвам едно много важно сведение - отвърнах.
- Слушам ви.
- Бих искал да знам дали някой е спал тук, в стая № 8, през нощта в събота, трийсети август, срещу неделя, трийсет и първи август, седемдесет и пета година.
Той се разсмя.
- Седемдесет и пета? Вие сериозно ли? Откакто въвеждаме данните от регистъра в компютъра, можем да се върнем две години назад максимум. Мога да ви кажа кой е спал там на трийсети август две хиляди и шеста година, ако желаете. Примерно, защото това е информация, която нямам право да разкривам, естествено.
- Значи, няма никакъв начин да разбера?
- Освен регистъра пазим само електронните адреси на абонатите на рекламния ни вестник. Желаете ли да го получавате?
- Не, благодаря. Бих искал да видя стая осем, ако е възможно.
- Не можете да я видите. Но е свободна. Искате ли да я наемете за една нощ? Ще ви струва сто долара.
- На таблото ви пише, че всички стаи са по седемдесет и пет долара. Знаете ли какво, ще ви дам двайсет долара, вие ще ми покажете стаята и всички ще са доволни.
- Не сте особено сговорчив. Но добре, приемам.
Стая № 8 беше на първия етаж. Най-обикновена стая с легло, минибар и телевизор, малко бюро и баня.
- Защо ви интересува толкова тази стая? - попита ме служителят.
- Сложно е. Един приятел твърди, че е прекарал тук една нощ преди трийсет и три години. Ако е вярно, ще означава, че не е извършил това, в което го обвиняват.
- А в какво го обвиняват?
Не отговорих и попитах:
- Защо заведението се нарича „Сий Сайд“? Няма дори изглед към морето.
- Няма, но една пътека води към плажа, през гората. Написано е в проспекта. Ама на клиентите им е все тая. Тези, които отсядат тук, не ходят на плажа.
- Искате да кажете, че например може да се тръгне покрай морето от Орора и да се стигне до тук?
- На теория, да.
Прекарах останалата част от деня в градската библиотека да се ровя в архивите и да възстановявам миналото. В това упражнение Ърни Пинкас ми бе изключително полезен. Не си пожали времето и много ми помогна.
Според тогавашните вестници в деня на изчезването никой не видял нито Нола да бяга, нито някой скитник да броди в близост до къщата. За всички това изчезване си оставало голяма мистерия, която убийството на Дебора Купър още повече задълбочило. Все пак през онзи ден някои свидетели, главно съседи, дочули шумове и викове от дома на Келерганови, докато други смятали, че става дума за музика, каквато пасторът редовно слушал, усилвайки звука на грамофона до максимум. Проверката на „Орора Стар“ показала, че бащата Келерган работел в гаража си и че когато работел, винаги слушал музика. Надувал звука, за да заглуши шума от инструментите си, като смятал, че хубавата музика, дори да е много силна, е по-добра от шума на чука. Но ако дъщеря му е викала за помощ, може да не е чул нищо. Според Пинкас Келерган не можел да си прости, че е пуснал музиката толкова силно. Оттогава не излизал от семейния дом на Теръс Авеню, където живеел изолирано, и с риск да оглушее, слушал все същата плоча все така силно, сякаш за да се накаже. От двамата родители Келерган останал само той. Майката, Луиза, била починала отдавна. Вечерта, когато се разбрало, че изкопаните останки са на малката Нола, журналистите обсадили стария Дейвид Келерган. „Беше много тъжна сцена - каза ми Пинкас. - Той промълви нещо от рода на: „Значи, е мъртва... Дълго време пестях, за да мога да я изпратя да следва в университета“. И представете си, на другия ден пет фалшиви Ноли позвъниха на вратата му. За мангизите. Горкият човек напълно излезе от релси. В безумно време живеем, Маркъс. Човечеството съвсем се е побъркало. Така мисля.“