В шестнайсет и петдесет Хари, облечен в елегантен тъмен костюм, влезе в препълнената празнична зала на гимназията. Целият град беше там. Докато минаваше между редовете, му се струваше, че всички се обръщат след него, че родителите на учениците, чиито погледи срещаше, шепнат: Знам защо си тук. Чувстваше се ужасно зле и без много да подбира, потъна в един стол, за да не го виждат повече.
Представлението започна. Изслуша един хор, който пееше фалшиво, един ансамбъл от тромпетисти, които бъркаха такта. Видя танцьорки без блясък, чу изпълнение на пиано без душа и певци без глас. После осветлението напълно угасна и в тъмнината един прожектор хвърли върху сцената кръг светлина. Тогава се появи тя, облечена в синя рокля с пайети, които заискриха във всички посоки. Н-О-Л-А. Настъпи впечатляваща тишина. Тя седна на високо столче, намести баретата си и нагоди подвижната конзола за микрофон, която бяха поставили пред нея. След това сияйно се усмихна на зрителите, хвана една китара и внезапно запя Сап‘t Help Falling in Love with You във вариант, аранжиран от самата нея.
Публиката остана със зяпнала уста. В този миг Хари разбра, че съдбата го е довела в Орора, за да го срещне с Нола Келерган, най-изключителното същество, което бе познавал и което щеше да познава някога. Може би участта му не бе да е писател, а да е обичан от тази необикновена млада жена. Можеше ли да има по-прекрасна участ? Толкова се развълнува, че в края на изпълнението стана от стола си, докато другите още ръкопляскаха, и избяга от залата. Бързо се прибра в Гуз Коув, настани се на терасата на къщата и отпивайки големи глътки уиски, започна френетично да пише: Н-О-Л-А, Н-О- Л-А, Н-О-Л-А. Вече не знаеше какво да прави. Да напусне Орора? Но за да отиде къде? В нюйоркската какофония? Беше наел къщата за четири месеца и платил за половината. Дойде тук да пише книга и трябваше да се придържа към плановете си. Да се стегне и да се държи като писател.
Когато писа толкова, че го заболя китката, а уискито му завъртя главата, слезе на плажа и се свлече на пясъка, облегна се на една скала и се загледа в хоризонта. Чувстваше се нещастен. Внезапно чу шум на стъпки зад себе си.
- Хари? Хари, какво ви е?
Беше Нола в синята си рокля. Тя се спусна към него и коленичи на пясъка.
- Хари, за бога! Зле ли ви е?
- Какво... Какво правиш тук? -- попита той вместо отговор.
- Чаках ви след представлението. Видях, че излязохте още докато ръкопляскаха, и после не можах да ви открия. Разтревожих се... Защо си тръгнахте толкова бързо?
- Не трябва да оставаш тук, Нола.
- Защо?
- Защото съм пил. Искам да кажа, малко съм пиян. Съжалявам, ако знаех, че ще дойдеш, щях да остана трезвен.
- Защо сте пили, Хари? Изглеждате толкова тъжен...
- Чувствам се самотен. Ужасно самотен.
Тя се притисна до него и го загледа с изумителните си очи.
- Хари, но има толкова хора около вас!
- Самотата ме убива, Нола.
- Тогава аз ще ви правя компания.
- Не бива...
- Искам. Освен ако не ви безпокоя.
- Ти никога не ме безпокоиш.
- Хари, защо писателите са толкова самотни? Хемингуей, Мелвил... Най-самотните хора на света!
- Не знам дали писателите са самотни, или самотата ги подтиква да пишат.
- А защо всички писатели се самоубиват?
- Не всички писатели се самоубиват. Само тези, чиито книги никой не чете.
- Прочетох вашата книга. Взех я от градската библиотека и я прочетох за една нощ! Обожавам я! Вие сте много голям писател, Хари! Хари... днес следобед пях за вас. Онази песен я изпях за вас!
Той се усмихна и я погледна. Тя прокара ръка по косата му с безкрайна нежност, преди да повтори:
- Вие сте много голям писател, Хари. Не трябва да се чувствате самотен. Аз съм тук.
25.
Малко за Нола
- Всъщност, Хари, как се става писател?
- Като никога не се отказваш. Знаете ли, Маркъс, свободата, стремежът към свобода е сам по себе си война. Ние живеем в общество на примирени чиновници и за да излезем от тази задънена улица, се налага да се бием едновременно със себе си и с целия свят. Свободата е ежеминутна битка, която не съзнаваме напълно. Никога няма да се откажа от нея.
Недостатъкът на малките градове в дълбоката Америка е, че разполагат само с доброволчески бригади от пожарникари, които не се мобилизират толкова бързо, колкото професионалните. Вечерта на 20 юни 2008 година, когато видях пламъците да се издигат от корвета и да обхващат пристройката, използвана за гараж, измина известно време между момента, в който се обадих в пожарната, и пристигането й в Гуз Коув. Цяло чудо беше, че и къщата не пламна, въпреки че според капитана на пожарникарите в Орора чудото се дължеше на факта, че гаражът бе в отделна сграда и това бе позволило пожарът да се ограничи сравнително бързо.