- Горещо ви е, Хари. Твърде много работите!
- Възможно е.
- Дошло ви е вдъхновението?
- Да. Може да се каже, че напоследък добре върви.
- Не сте вдигнали глава цяла сутрин.
- Наистина.
Джени съучастнически се усмихна, за да му даде да разбере, че знае всичко за книгата.
- Хари... Знам, че е много дръзко, но... Може ли да прочета малко? Само няколко страници? Толкова съм любопитна да зърна какво пишете. Трябва да е нещо чудесно.
- Още не е завършено.
- О, сигурно е вече страхотно.
- Ще видим.
Тя пак се усмихна.
- Нека ви донеса лимонада да се освежите. Искате ли нещо за ядене?
- Ще помоля за яйца с бекон.
Джени веднага изчезна в кухнята и извика на готвача: Яйца с бекон за голееемия писател! Майка й, която я бе видяла да се занася с Хари в салона, я прикани към ред.
- Джени, настоявам да престанеш да досаждаш на господин Куебърт!
- Да му досаждам ли? Мамо, не знаеш какво говориш. Аз го вдъхновявам.
Тамара Куин погледна дъщеря си недоверчиво. Джени беше мило, но прекалено наивно момиче.
- Кой ти е наговорил такива глупости?
- Знам, че Хари си пада по мен, мамо. И мисля, че заемам добро място в книгата му. Да, мамо, дъщеря ти няма да сервира бекон и кафе цял живот. Дъщеря ти ще се издигне.
- Какви ги разправяш?
Джени попреувеличи, за да може майка й добре да схване положението.
- С Хари скоро ще го обявим официално.
И тя победоносно се изсмя и се върна в салона с походка на първа дама.
Тамара Куин не можа да прикрие доволната си усмивка. Ако дъщеря й успееше да сложи ръка на Куебърт, за „Кларкс“ щеше да се заговори из цялата страна. Кой знае, може сватбата да се вдигне тук, ще намери начин да убеди Хари. Спряно движение, големи бели палатки на улицата, добре подбрани гости, половината нюйоркски клечки, десетки журналисти за отразяване на събитието, десетки светкавици на фотоапарати. Самото Провидение им го изпращаше.
През този ден Хари напусна „Кларкс“ в шестнайсет часа, спешно, сякаш времето го притискаше. Скочи в колата си, която бе паркирал пред заведението, и бързо потегли. Не искаше да закъснее, не искаше да я изпусне. Малко след тръгването му една полицейска кола от Орора спря на освободеното място. Нервно вкопчен във волана, офицер Травис Дон хвърли дискретен поглед на ресторанта. Реши, че вътре има много хора, и не посмя да влезе. Вместо това заповтаря изречението, което си бе подготвил. Само едно изречение, можеше да го изрече. Не биваше да е толкова стеснителен. Едно нещастно изречение, не повече от десет думи. Погледна се в огледалото за обратно виждане и задекламира наум: Добър ден, Джени. Мислех си, че бихме могли да отидем на кино в събота... Изруга. Не беше това изречението! Разгъна едно листче и препрочете думите, които бе написал:
Добър ден, Джени,
Мислех си, че ако си свободна, бихме могли да отидем на кино в Монтбъри в събота вечер.
А не беше чак толкова трудно. Трябваше да влезе в „Кларкс“, да се усмихне, да се настани на бара и да си поиска едно кафе. И докато тя му пълни чашата, да си каже изречението. Той приглади косите си и се направи, че говори по радиостанцията, за да изглежда зает, ако някой го види. Изчака десет минути - четирима клиенти напуснаха заедно „Кларкс“. Пътят беше свободен. Сърцето му биеше силно, чуваше го как блъска в гърдите му, как пулсира в ръцете му, в главата, дори във върховете на пръстите му. Излезе ог колата, стиснал в юмрук листчето си. Обичаше я. Още от гимназията я обичаше. Тя беше най-чудесната жена, която бе срещал. Заради нея бе останал в Орора - в полицейската академия бяха забелязали способностите му и му предлагаха да си постави по-висока цел от местната полиция. Ставаше дума за щатската и даже за федералната полиция. Веднъж един шеф, дошъл от Вашингтон, му каза: „Синко, не си губи времето в този затънтен край. ФБР има нужда от кадри. Струва си да работиш във ФБР“. ФБР. Бяха му предложили ФБР. Може би дори би могъл да поиска да постъпи в престижната Сикрет Сървис, чиито служители осигуряваха охраната на президента и на висшите държавни служители. Би могъл, ако не беше младата жена, която работеше като сервитьорка в „Кларкс“ в Орора, момичето, в което бе влюбен открай време и за което се бе надявал, че някой ден ще спре погледа си на него - Джени Куин. Затова пожела да го назначат в Орора. Без Джени животът му нямаше смисъл. Като стигна пред вратата на ресторанта, пое дълбоко дъх и влезе.
Тя мислеше за Хари, докато механично бършеше вече сухите чаши. В последно време той винаги си тръгваше към шестнайсет часа и Джени се питаше къде ходи толкова редовно. На среща? С кого? До бара се приближи клиент и я изтръгна от мислите й.