- Добър ден, Джени.
Беше Травис, симпатичен бивш съученик, станал полицай.
- Здрасти, Травис. Ще пиеш ли едно кафе?
- С удоволствие.
Затвори за миг очи, за да се съсредоточи - трябваше да произнесе онова изречение. Тя постави чаша пред него и я напълни. Сега бе моментът.
- Джени... Исках да ти кажа...
- Да?
Погледна го с големите си светли очи и той се почувства напълно изваден от релси. Как продължаваше изречението? Кино.
- Киното.
- Какво за киното?
Аз... Имало е въоръжен обир в киното в Манчестър.
- Така ли? Въоръжен обир в кино? Ама че история.
- Искам да кажа, в пощата в Манчестър.
Защо, да му се не види, говори за този обир? Киното! Трябваше да говори за киното!
В пощата или в киното? - попита Джени.
Кино. Кино. Кино. Кино. Да говори за киното! Сърцето му беше на път да се пръсне. Хвърли се с главата надолу.
- Джени... Исках... Казвах си, че може би... Така де, стига да искаш...
В този миг Тамара извика дъщеря си от кухнята и се наложи Джени да прекъсне пелтеченето му.
- Извинявай, Травис, трябва да видя какво иска мама. Напоследък е в отвратително настроение.
Младата жена изчезна зад летящата врата, без да даде на младия полицай време да довърши изречението си. Той въздъхна и прошепна: Мислех си, че ако си свободна, можем да отидем на кино в Монтбъри в събота вечер. После остави пет долара за едно кафе, което струваше петдесет цента и което дори не бе изпил, и си тръгна разочарован и тъжен.
*
- Къде ходехте всеки ден в шестнайсет часа, Хари? - попитах.
Той не отговори веднага. Погледна през близкия прозорец и ми се стори, че се усмихна щастливо. Накрая рече:
- Имах такава нужда да я виждам...
- Нола ли?
- Да. Знаете ли, Джени беше страхотно момиче, но не беше Нола. С Нола живеех истински. Не бих могъл да го кажа другояче. Всяка прекарана с нея секунда беше пълноценно изживяна. Мисля, че това е любовта. Този смях, Маркъс, този смях го чувам в главата си всеки ден от трийсет и три години насам. Този изключителен поглед, тези искрящи от живот очи са винаги пред мен... Както и жестовете й, начинът, по който отмяташе коси или си прехапваше устните. Гласът й все още отеква в мен, понякога ми се струва, че е още тук. Когато отивам в центъра, на пристанището или в универсалния магазин, я виждам да ми говори за живота и за книгите. През онзи юни седемдесет и пета нямаше дори месец, откакто бе влязла в живота ми, а имах чувството, че винаги е била част от него. Когато не беше около мен, сякаш нищо нямаше смисъл. Ден без Нола бе изгубен ден. Изпитвах такава потребност да я виждам, че не можех да изтрая до следващата събота. Тогава започнах да я чакам пред гимназията. Това правех, като си тръгвах от „Кларкс“ в шестнайсет часа. Качвах се на колата и потеглях към гимназията в Орора. Спирах на паркинга на преподавателите точно пред главния вход и я чаках да излезе, скрит в колата си. Когато се появеше, се чувствах по-жив, по-силен. Щастието, че я виждам, ми стигаше. Гледах я как се качва в училищния автобус и продължавах да стоя там, докато автобусът изчезнеше по пътя. Луд ли бях, Маркъс?
- Не, не мисля, Хари.
- Знам само, че Нола живееше в мен. Буквално. След това отново идваше събота. През една такава чудесна събота хубавото време бе извело хората на плажа - в „Кларкс“ нямаше клиенти и с Нола дълго разговаряхме. Тя казваше, че много е мислила за мен, за книгата ми и че това, което пиша, със сигурност е велик шедьовър. В края на работния й ден, към осемнайсет часа, й предложих да я закарам до тях с колата. Оставих я на една пряка от дома й, на пуста уличка, където
нямаше кой да я види. Попита ме дали искам да се поразходя с нея, ала аз й обясних, че това не е толкова просто, че градът ще започне да клюкарства, ако ни видят заедно. Спомням си, че ми каза: „Не е престъпление да се разхождаме, Хари...“. Отвърнах й: „Знам, Нола. Но мисля, че хората ще започнат да си задават въпроси“. Тя се намуси. „Толкова обичам да съм във вашата компания, Хари. Вие сте изключително същество. Би било добре да можехме да бъдем заедно, без да се крием.“
*
Събота, 28 юни 1975 г.
Беше тринайсет часът. Джени Куин се суетеше зад бара в „Кларкс“. Всеки път когато вратата на ресторанта се отвореше, тя трепваше с надеждата, че ще е той. Но не беше той. Джени беше нервна и много ядосана. Вратата още веднъж изтропа и отново не беше Хари. Беше майка й Тамара, която се учуди на тоалета на дъщеря си - тя носеше очарователното кремаво костюмче, което обикновено слагаше при официални случаи.
- Миличка, защо си се облякла така? - попита Тамара. - Къде ти е престилката?